Първата глобална битка за океаните*

Антон Ж. Иванов

През 1494 г. Испания и Португалия под егидата на папския авторитет разпределят на сфери на влияние световните пространства извън Стария свят. Другите европейски държави, имащи излаз към океана, в съответствие с международното право от това време се оказват притиснати в Североизточния Атлантик. Реформацията обаче им дава възможност да оспорят монопола на римокатолическите галеници в проучването и усвояването на планетарното кълбо. Светогледите, които са актуални в определен период, вероизповеданията, идеологиите твърде често са оказват в пряка зависимост от икономическите интереси, тяхната пропагандна обосновка и политическата им реализация.
Подобно на Пиринейския полуостров, Британските острови имат географско разположение, което естествено влече към навлизане сред морската шир в западна посока. По-големият от тях - Велика Британия, с благоприятната си в геостратегическо отношение близост до континента осъществява контрол върху корабоплаването между северното и южното крайбрежие на Европа, без да бъде особено уязвим от вражески сухопътни сили. В южната и централната част на този остров се формира държавата, която ще изгради най-могъщата морска империя на всички времена.
Англия до средата на ХV век все още контролира на континента множество френски провинции, а на Британските острови трайно е поставила под зависимост Уелс и Източна Ирландия. С утвърдените си по това време колониални традиции в края на столетието тя се включва в търсенето на пътища през океана. Първоначалните резултати от проучването на Северна Америка са обезсърчателни за англичаните, но през втората половина на следващия век те осъзнават значението на презокеанските комуникации както за колониална експанзия и експлоатация, така и за собствената им сигурност, и започват да изграждат мощен флот.
Още в началото на столетието на Реформацията английското духовенство се отклонява от католицизма. Две десетилетия по-късно, през 1534 г. “развратният” крал Хенри VIII скъсва с Рим и се провъзгласява за глава на англиканската църква. Временна реставрация настъпва при управлението на дъщеря му Мери I (Мария Тюдор), която дори се омъжва през 1554 г. за испанския престолонаследник Филип, заел скоро след това престола на баща си. Но в 1558 г., когато Англия губи последното си европейско владение – Кале, тя умира и се възцарява природената й сестра Елизабет. Елизабет I решително ще възприеме реформизма, за което ще бъде отлъчена от Римокатолическата църква. Разривът с папската институция ще позволи на Англия да не се съобразява с испано-португалския приоритет при завладяването и усвояването на новооткритите земи. Започва първата всесветска битка за океаните.
За краткото време на “медения месец” в отношенията между Англия и Испания английските търговци навлизат свободно в Карибието и го опознават. Когато стават нежелани там, на тяхно място залочват да се подвизават английските пирати. Особено дързък е каперът Франсис Дрейк. Пиратските действия са оценени от Елизабет I като възможност да бъдат разстроени испанските комуникации. През 1572 тя възлага на Дрейк тази задача. Пет години по-късно той преминава през Магелановия проток в Тихия океан и ограбва множество испански градове по западното крайбрежие на Южна Америка. Впоследствие се опитва да открие североизточен път към Атлантика и достига до днешния Ванкувър (Канада). Там се отказва и е принуден да извърши второто след Магелан околосветско плаване. По пътя си минава през Филипините и Островите на подправките (Молукските о-ви), където сключва изгодни договори за износ на подправки и след тригодишно пътуване триумфиращо се завръща в родината си. Географските и търговски секрети на иберийските кралства са разкрити.
През 1585 г. Дрейк отново се отправя към Средна Америка и опустошава крайбрежието при залива Маракайбо, Флорида и о. Испаньола (Хаити). Той ограбва личното съкровище на Филип II, който е почти разорен. Междувременно Елизабет се ангажира в антииспанска коалиция с унията на въстаналите северни провинции на Нидерландия. Ответната реакция на Испания срещу английския държавен бандитизъм е подготовка за превземането на Британските острови. От Мадрид активно подпомагат ирландските бунтовници католици, а Филип II се решава да нахлуe в Англия по море половин хилядолетие след Вилхелм Завоевателя. Извършва се колосална работа за събирането и изграждането на огромен флот. В разгара на подготовката обаче Дрейк изненадващо напада пристанището Кадис и унищожава голяма част от корабите, съоръженията и запасите за предстоящия поход.
Въпреки загубите, през 1588 г. в Лисабон се съсредоточава една от най-големите флотилии за времето си, прочула се с наименованието “Великата” или “Непобедимата армада”, а тогава назовавана “Щастливата”. С пренасяната от нея двадесетхилядна армия тя мудно се отправя към нидерландското пристанище Дюнкерк, откъдето трябва да поеме и испанския корпус, разположен в тази провинция, готвейки се да дебаркира в устието на река Темза пред Лондон. Успешният десант би решил съдбата на непокорната кралица, имаща твърде много вътрешни врагове. Армадата обаче е пресрещната в Ла Манша от многоброен и повратлив английски флот, който й нанася загуби и разстройва тактическите й замисли. Тя се добира до залива на френското пристанището Кале срещу английския бряг при Дувър, където испанците се надяват да дочакат нидерландския корпус. Без да изчаква, Дрейк, назначен вече за вицеадмирал, изпраща няколко подпалени кораба към струпаните на едно място разнобразни испански морски съдове. За да не бъде изпепелена, многобройната флотилия панически се разпръсва. Оттегляйки се безредно на север, тя отново е пресрещната от маневрените английски кораби, нанасяйки й поражения. Целта е пропусната и освен това, навлязла в Северно море, армадата е постигната от жестоки бури, които потапят над 40 от корабите й. Останалите се завръщат в Испания, заобикаляйки Британските острови. Филип е сломен. Преследван от злополучната участ на баща си, през следващото десетилетие той подготвя още две армади и довежда страната си до нов финансов банкрут, с какъвто е и започнало неговото управление. Първата от тях е подпалена от англичаните в Кадис, а втората е сполетяна от страхотна буря на път за Англия и за сетен път се завръща безславно. Скоро след това Филип II умира. Последната утеха на този аскетичен владетел, ревностен католик, устройвал аутодафета, в които са изгорени хиляди протестанти, вероятно е бил неоспоримият факт, че английската кухня остава твърде безвкусна в сравнение с испанската.
След осъзнаването през ХV - ХVI в. на изключителното значение на съобщенията през Атлантика и другите открити морски пространства за промяна на геополитическите и стопанските реалности в света, през ХVII в. се начева първият глобален раздор и надпревара за проучване и доразпределяне на неусвоените все още територии и най-вече за преразпределение на зоните на влияние и изместване на първопроходците Португалия и Испания от ключовите райони, предпоставящи по-нататъшна експанзия. Същевременно в Европа настъпва застудяване на климата, което се отразява неблагоприятно на земеделието. В тази епоха започва и демографски преход, характеризиращ се с бързо увеличаване на числеността на западноевропейското население поради нарастналата продължителност на живот. Съчетаването на тези и ред други фактори възбужда миграционните нагласи сред жителите на Стария континент и Новия свят добива социална значимост като “Обетована земя”, приемаща аутсайдерите и авантюристите, за да им даде нови възможности и перспективи. Преселването на значителна част от европейците в колониите наистина ще им позволи да се реализират на попрището на пионери и разпространители на ценностите и достиженията на Западната цивилизация.
Експлоатирането на колониите се оказва доходно дело за частните предприемачи. Навлизането на северноевропейските народи в екзотичните страни и южните морета се осъществява предимно от сдружения на търговци и производители, които търсят както нови пазари, така и обилни източници на евтини суровини. Те организират множество експедиции и поемат инициативата за устройване на фактории. Буржоазните прослойки се явяват движещата сила на колониалната кампания и възприемат модерни подходи при осъществяването й. По това време испанските колонии се бюрократизират и затварят за външния свят.
Освен англичаните и французите през ХVI - ХVII век в новооткритите морета навлизат холандци, немци, датчани, шведи. Особено активни са мореплавателите на получилите независимост северни провинции на Нидерландия, чийто съюз успява да надделее военно над Испания. Холандия има развито корабостроене и корабоплаване, просперираща манифактурна текстилна промишленост, търговски и лихварски традиции и капитал. Амстердам наследява Антверпен (останал в испанската част на Нидерландия) като най-голям пристанищен и комерсиален център на континента.
Усещайки слабостта и уязвимостта на португалската колониална империя, попаднала под испанска зависимост, холандците масирано нахлуват в португалската зона и създават в близост до португалските бази свои кантори, а в някои ключови пунктове ги изместват. Източна Бразилия, Западна и Южна Африка, Мавриций, Южна Индия, Цейлон, Малака, Ява, Тимор, Молукските о-ви, Формоза са само най-важните обекти на проникването им в португалската сфера на влияние. Те навлизат и в испанската зона, предимно в Северна (където основават днешния град Ню Йорк) и Средна Америка, предизвиквайки дори бунтове на местното население срещу испанската корона. Техните мореплаватели проучват океаните от северните покрайнини на Атлантика до южните простори на Пасифика и откриват множество непознати земи, между тях Австралия и Нова Зеландия. Холандците, макар и за кратко, стават новите повелители на моретата като в единодействие с англичаните изтласкват до голяма степен заварените им стопани.
В 1640 г. Англия и Холандия подкрепят въстаническите брожения в Португалия и възцаряването на нова династия, за да излезе империята извън суверенитета на испанската корона. Мадрид се лишава от контрола върху колониалната мрежа в източното полукълбо и повсеместно заема отбранителна позиция спрямо динамичните си конкуренти. Холандците влизат в съюз с португалците, които са останали без собствена флотилия, и закономерно с мира от 1648 г. демаркационната линия в Тихия океан, установена от 1529 г., вече разграничава Испания с Холандия. Англичаните, които още в средата на ХII век подпомагат с малка флотилия португалците да отвоюват Лисабон от маврите, а от 1386 г. имат договор за сътрудничество в корабоплаването и търговията с периферното европейско кралство, също се ангажират с неговите дела и все повече започват да го възприемат като бъдещ придатък и проводник на собствената им колониална политика.
След неуспешна война с калвинистка Шотландия, от 1642 г. Англия е въвлечена в антимонархическа гражданска война. Първоначалното разстройване на държавните дела поради размириците скоро е изместено от нарастваща мощ и агресивност. Диктаторът Оливър Кромуел обединява Англия, Шотландия и Ирландия в унитарна държава. При неговото управление се издава Навигационен акт, според който целият внос в страната трябва да се извършва с английски кораби. Този монопол е оспорен от Холандия, но при военното й противопоставяне след поредица поражения в няколко морски сражения нейните брегове били блокирани и тя е принудена да отстъпи.
При Кромуел се начева нова колониална политика на активно поддържане от държавата на колониалните инициативи на предприемаческите сдружения. Изпратена е флотилия, която отнема от Испания остров Сент Яго (Ямайка), а още преди тази експедиция вече са овладяни Барбадос, Бахамите, Бермудите. Сключени са търговски споразумения с Дания и Швеция за допускането на английското корабоплаване до Балтийско море. Договор с Португалия я поставя фактически под английска зависимост. Провежданата всестранна протекционистка политика показва предимствата на етатизма при стимулирането на националните икономики от капиталистически тип.
През втората половина на века противоречията между Холандия и Англия, които доскоро били ту партньори, ту конкуренти, се задълбочават. По това време холандският флот е най-многобройния в света, холандското корабоплаване обслужва преобладаващия дял от презморския превоз на стоки и хора и дори негови военни кораби охраняват френските търговски съдове. Всичко това предизвиква нарастващо раздразнение сред политическите среди и предприемаческите слоеве на островното кралство, където след буржоазния преврат бързо нараства фабричното производство и се засилва търсенето на пазари, докато холандската манифактурна индустрия постепенно изостава. Същевременно финансовият министър на Франция Колбер започва да провежда политика за стопанското укрепване на страната и издига високи митнически бариери пред вноса на сукно, което идвало предимно от Холандия и Англия. Той се стреми Франция също да се превърне в колониална империя и естествено се опитва да уязви малката нидерландска държава. Холандия изведнъж се оказва изправена пред двама могъщи противници, което е непосилно за нея.
След поражението в сблъсъка с Кромуел, холандците са притиснати от морския си съсед. Отнети са северноамериканските им владения с център Нови Амстердам, преименуван на Ню Йорк. Отваря се втора морска война, при която англичаните опожаряват през 1666 г. край един от холандските острови 140 морски съда на противника. Войната се води с разменен превес и завършва с взаимни отстъпки като холандците дори си възвръщат правото да посредничат в търговията на островната държава. Пет години по-късно Франция организира антихоландска коалиция, в която влиза и Англия. Силите по море са изравнени, ала френската армия с бърз марш нахлува и окупира Амстердам. Тогава холандското правителство излиза с призив към съотечествениците да разрушат дигите към морето и да наводнят голяма част от страната си. Пред тази непреодолима преграда окупаторите са принудени да се оттеглят, но изтощението от поредицата конфликти подрива водещите позиции на Нидерландия в световното корабоплаване, търговия и колониално дело. Англия заема нейното място на първостепенна морска сила.
Съвременното разпределение на сушата по повърхността на земното кълбо е сравнително по-равномерно от състоянието при предходни геологически ери. Двата основни сухоземни къса - Афроевразия (4/7 от сушата) и Америка (2/7) са поместени донякъде срещуположно в меридионалните полукълба като между тях се простират обширни трудно преодолими океани. Най-малкият от тях, обхващащ Арктика, е непроходим поради целогодишната си обледененост. Средният - Атлантическият - заемащ четвърт от водната площ на планетата, е разсечен от широки и бързи течения, докато Тихия океан се разстила върху половината от морските пространства и се характеризира със силните си щормове.
Ако в древните исторически епохи цивилизационните пулсации до голяма степен са се разгръщали в крайбрежните райони на континентите или пък в недрата им в географски зони, предполагащи бързото придвижване и усвояване на техните природни ресурси, то през Новото време, настъпило след 1492 г., световните политически и икономически средоточия на интереси и напрежения все повече се отклоняват към океаните, които препятстват общенията, но позволяват на технологично напредналите общества да установят редовни комуникации и обмен между различните култури, развиващи се своеобразно из разнообразните сухоземни формирования. Естествено, в началната фаза на тази епоха, продължаваща и до днес, Атлантическия океан се оказва възлов в глобалните отношения. Дали през Третото хилядолетие от съвременното летоброене Пасифика ще го лиши от средищната му свръхзначимост, бъдещето ще покаже.
Когато Америго Веспучи осъзнава в началото на ХVI в., че откритите от Колумб Индии нямат нищо общо с Индия или с Източна Азия, в Толедо (тогавашната столица на Испания) бързо се ориентират да продължат издирването на пряк път през Западното полукълбо към най-големия и богат материк. Откривателят на Бразилия Висенте Пинсон (достигнал я три месеца преди Кабрал) се впуска през 1508 г. в проучване на моретата и земите, прилежащи зад Карибските острови, и се опитва да намери в района на Централна Америка свободен път на северозапад, но географските реалности се оказват разочароващи. През следващото десетилетие издирването продължава на юг по протежението на бразилския бряг, но и тук сушата препятства плаването в западна посока. Междувременно, през 1513 г. конкистадорът Васко Балбоа пресича Панамския провлак, достига до западния му бряг и съглежда необозримия океан оттатък, който се оказва толкова близък по суша и така отдалечен по вода. Все пак в края на 1520 г. Фернандо Магелан преминава през протока между южния връх на континента и остров Огнена земя. Преодолявайки го, експедицията навлиза в спокойните води на океана на запад от Америка, наречен прибързано Тихи. Дълго време този маршрут е известен и използван само от испанците, докато Дрейк не го открива половин столетие по-късно, а едно десетилетие след него околосветско пътешествие извършва и Томас Кавендиш. В началото на ХVII век Америка заобикалят холандците, които дори минават на юг от Огнена земя през бурните води на пролива, проучен за пръв път от Дрейк. Въпреки че става общоизвестен, този воден път остава предимно с регионално значение за обслужване на западното крайбрежие на Америка поради обширността на Тихия океан и отдалечеността на Азия от южния край на Новия свят.
Северноевропейските държави проявяват особено голяма настойчивост в търсенето на свободен морски път на север от Америка и Евразия, чрез който да се избегне заобикалянето на Африка и Южна Америка при пътуванията към Източна Азия, която, при все огромните си богатства, бива прекалено недостъпна и се усвоява със забавени темпове. През първата половина на ХVI в. две френски експедиции, на Джовани Верацано и на пирата Жак Картие, се опитват да достигнат Китай, плавайки през северните ширини, но това се оказва невъзможно. След тях най-упорити са английските мореплаватели (Фробишър, Дейвис, Хъдсън, Байлът, Бафин и др.), които, освен да проучат североизточните канадски брегове и архипелага около тях, не постигат по-голям напредък. Въпреки неуспехите, въпросът за Северозападния морски път не престава да бъде актуален и спорадично ще се поставя през следващите столетия, за да получи своето окончателно, ала незадоволително разрешение чак в началото на ХХ век.
Интензивно бил проучван и Североизточния морски път. В средата на ХVI век английска флотилия водена от адмирал Уилоуби се впуска в авантюрата да заобиколи Евразия от север неподготвена за арктическите студове и замръзва при Колския полуостров. След тази трагедия още няколко английски експедиции пробват да се промъкнат между ледовете и брега, от които тази на Хенри Хъдсън достига най-далеч, ала съвършенно недостатъчно за да постигне целта си. Холандецът Вилям Баренц също намира смъртта си в северното море, което ще получи неговото име. Впоследствие тази задача е оставена в изпълнение предимно на руснаците и скандинавците. Изходът от усилията да се заобиколи Евразия през Северния ледовит океан е твърде сходен с резултатите от проучването на Северозападния морски път, но за него нещо повече в някоя от следващите статии.
Опитите за откриване на пряк път към Тихия океан се превръща в мъчителен неуспех за колониалните сили. Едва с прокопаването на Суецкия и Панамския канал страните от Северния Атлантик получават достъп до сравнително по-къси маршрути към водите на Пасифика и неговите брегове. Географското разположение на Америка се оказва изключително препятствие за връзките между двата велики океана, както и за съобщенията по море между източното и западното й крайбрежие. Все пак именно в това разположение се състои нейното стратегическо предимство.
*Публикувана със значителни съкращения в "Ние", бр. 4/2003.

Предизвикателствата на световния океан*

Антон Ж. Иванов

Утринта на 29 май 1453 г. османските турци овладяват с щурм величествената столица на средновековното Средиземноморие Константинопол. Точно 500 години по-късно (29 май 1953 г.) един представител на англосаксонската раса – Едмънд Хилъри, превзема най-високата кота на Земята. Изкачването на връх Еверест от новозеландец, участващ в британска експедиция и съпровождан във финалната атака на непристъпния дотогава Джомолунгма от шерпа Тенсинг Норгей, дължащ своето издигане на сътрудничеството си с английската колониална управа, сякаш идва, за да докаже превъзходството, което западната цивилизация и особено англосаксонският свят възходящо придобива в течение на изминалото половин хилядолетие от унищожаването на Източната Римска империя. След рухването на Византия целият медитерански регион постепенно запада, ала това се дължи не само на турското настъпление, пък и дори Отоманска империя след три столетия губи влиянието си върху световните дела и става заложник на съперничеството между океанските и континенталните сили. Средиземноморието е изместено от водещата му позиция като средищно място на най-големия къс от сушата - Евразия и Африка (почти монолитен остатък от древната Пангея), засенчено от нововъзникналата атлантическа общност. Тази драматична промяна има преди всичко геополитически характер. Ако е потребно да се изтъкват фактори за осъществяването й, те се състоят предимно във влиянието на географското разположение на сушата (континентите) върху стопанския и политическия живот, свързано с проучването на морските пътища през световния океан от ХV век нататък и съпровождащото усвояване на новооткритите рядко заселени територии или поставянето под контрол на страни с изостанал тип технология и социална организация.
Три месеца преди Хилъри да се изкачи на покрива на света, откъдето, саркастично казано, погледна високомерно на него, на 5 март 1953 г. умира последният от диктаторите мегаломани, поставили под съмнение и угроза англосаксонската доминация през ХIХ и ХХ век. Смъртта на Сталин, единствен останал непобеден от тази страховита троица (Бонапарт-Хитлер-Джугашвили), за чиито завоевателни начинания още Нострадамус пророчески е вещаел, смекчава жестокия геополитически сблъсък, разразил се в крайния етап от епохата на глобализиране на световната икономика и политика. След 1953 г. става все по-явно изоставането на евразийският мегагигант, единственият запазил се до втората половина на ХХ век мощен съперник на Североатлантическата англосаксонска общност. Епигоните на генералисимуса не притежават неговата политическа далновидност, нито енергичността и решителността му (достигнали изключително антихуманни измерения), още по-малко макиавелисткия реализъм и цинизъм. Повратът към мирно съвместно съществуване през 60-те години на миналия век всъщност бе негласна частична капитулация на една от свръхсилите, възникнали в резултат на този сблъсък – Съюза на съветските социалистически републики. Три десетилетия по-късно капитулацията бе огласена.
В края на второто хилядолетие от рождението на Христос центърът на световното политическо и военно могъщество убедително се измести в Новия свят. Америка (САЩ), една небивала досега в планетарен мащаб свръхсила, възползвайки се от геостратегическите си предимства, динамичността на демократическата и правова политическа система и напредничавостта на свободното предприемачество и научния подход към реалността, се утвърди като глобален политически, икономически и културен хегемон. Това внезапно преобразяване на световното разстановяване на цивилизационни влияния и доминация се състоя за един сравнително кратък исторически отрязък от около 500 години след окончателното откриване от европейските мореплаватели на континента в Западното полукълбо. Колумб, Кабот, де Охеда, Кабрал и Верацано промениха не само представите за Земята, но, без да са предвиждали това последствие от своите пионерни начинания, съучастваха в изместването на нейния цивилизационен център от региона, където се бяха родили, към континента, който те първи от авангардната общност на държави, наследили Римската империя, откриха и проучиха. Благодарение на великите откриватели от Испания, Португалия, Англия и Франция фрагментираният свят се обедини и излъчи своите нови приоритети и водители.
В продължение на няколко хилядолетия след митичния всемирен потоп постепенно и разпръснато из места с благоприятен климат и ландшафт възникват множество ядра на локални култури, разрастващи се при благополучно развитие до обособени цивилизационни зони. От обединяването на част от тези зони, които са в относително близко съседство, възниква пояс, разположен под формата на дъга, простираща се, най-общо казано, по протежението на западната, южната и източната периферия на Евразия от Балтийско до Японско море. Бързото преуспяване на културите от този пояс се дължи преди всичко на близостта на лесно достъпни водни и сухоземни пътища по крайбрежието, които облагодетелстват обмяната на стоки и идеи, проникването на чужди влияния и предразполагат също така собствената им експанзия. Този земноводен коридор обаче съвсем не е единен и безпрепятствен. Всъщност, поради контура на брега той е накъсан на множество секции. Всяка от тях има своя обособеност, предполагаща културна, стопанска и комуникационна специфика. Основните бариери, пресичащи това трансконтинентално трасе със сърповидна форма, са две: 1. Провлакът между Азия и Африка при Синайския полуостров разделя Средиземно от Червено море и възпрепятства преките морски транспортни връзки между страните, граничещи с басейна на Атлантика и тези при Индийския океан; 2. Индокитай и неговият твърде удължен полуостров Малака, както и архипелагът в южния му край (Зондските острови), затрудняват общението по море между Индия и Арабия от една страна и Китай от другата. Именно тези междинни региони - Леванта и Малая - поемат ролята на посредници или пък възпират контактите между държавите, принадлежащи към северните крайбрежни зони на Атлантическия, Индийския и Тихия океан. До края на ХV век основният дял от международната търговия (като изключим Копринения път, за който ще стане реч по-нататък) се осъществява по земноводната полоса (включително нейните речни разклонения) в покрайнините на Евразия с умерен, субтропичен и тропичен климат.
Трудно е да си представим историята на последното хилядолетие, ако викингите бяха успели да се укрепят в Северна Америка, достигната от тях пет столетия преди Кабот. Влошаването на климата и непригодните мореплавателни съдове, неприспособени за установяване на редовни комуникации през открития океан, отлагат усвояването на континента от европейците. Едва 450 години по-късно усъвършенстването на корабостроителството и навигацията дава възможност на католическите държави първи да започнат систематично проучване на световния океан. Португалия, Испания, Англия, а не след дълго и Франция, се впускат в експедиции, които им донасят много познания и опит - нови възможности за експанзия, която, за разлика от кръстоносните походи, не е посрещната от равностойна съпротива. Започва колониалната епоха, която ще даде неимоверно превъзходство на западноевропейските държави, извличащи ресурси от всички посоки на света.
Със заобикалянето на Африка потугалците преодоляват посредничеството на левантийците. Средиземно море престава да бъде основния път към богатствата на Изтока. Атлантика вече предлага достъп до Индия както на изток, така и на запад – към Индиите, където се разполагат испанците. По всичко изглежда, че тези две иберийски държави, поделили си с папска благословия световните пространства и осигурили си множество колонии още в първите десетилетия от агресивното им настъпление, сякаш ще бъдат бъдещите планетарни хегемони. Но съвсем набързо те пропиляват своите шансове. Какво се случва?
Географските дадености не произвеждат самостоятелно геополитически ситуации. Такива се формират и проявяват в непосредствена връзка с човешките възможности и мировъзрение. Светогледните позиции определят света, в който живеем, нашите разбирания за него са и наши способности за овладяването и използването му. Ето затова географските заложби се превръщат в стратегическо предимство само за тези народи, които могат да ги усвоят и употребят целесъобразно за усъвършенстване на собствената култура, за еволюционна промяна на представите им за Универсума и на способите за извличане от него на блага и предимства пред останалите народи.
През ХV век монополът установен от италийските държави (най-вече от Венеция и Генуа) в търговията между Европа и Изтока им дава изключителната възможност да получават значителни печалби от посредничеството при размяната на стоки между тези толкова различни помежду си икономогеографски региони. На това изобилие се дължи до голяма степен Ренесанса, но италианският културен разцвет от ХVI век е задънен в Средиземноморието. Въпреки че много италианци участват в експедециите при откриването на Новия свят (Христофор Колумб, Америго Веспучи, Джовани Кабото, станал известен като Джон Кабот, Джовани Верацано и пр.), цветущите италийски републики и княжества не получават достъп до океанските простори и постепенно са изпреварени в развитието им от атлантическите държави. Този пример пък е показателен, че дори и най-напредналата за времето си култура се нуждае от нови стимули и ресурси, за да се възпроизвежда и усъвършенства. Но дали това е достатъчно? От какво се обуславя историческия развой? Ясен отговор няма. Затова в настоящата поредица от статии ще направя бегъл и непретенциозен исторически преглед за това как играта на обстоятелствата съкруши амбициите на най-могъщите в новите времена колониални империи, които обхванаха земното кълбо в плетеницата на своето влияние, и завлече народите им в касапницата на множество кръвопролитни конфликти. Глобализацията противопостави в изтощителна многолетна геополитическа схватка модерните европейски нации и когато ожесточението достигна параметри, водещи към взаимно унищожение, противоборството изчерпи източниците на доминацията им и издигна на тяхното челно място една доскоро рядко заселена и слабо култивирана страна (чието разпокъсано автохтонно население дори не беше излязло от стадия на дивачеството) до ранга на свръхдържава от нов имперски тип, превърнала се в първия общопланетарен хегемон.
Притисната на ръба на Пиринейския полуостров, в самия край на познатия за европейците свят, Португалия от средата на ХIII век е призвана да търси изход от своята континентална изолираност. Реконкистата (отвоюването на полуострова от арабите) вече е оставена в тегоба и дълг на Кастилия, но едва през първата половина на ХV век един напредничав и предприемчив владетел – Хенрих (Енрике) Мореплавателя – предприема последователно изпълнението на географски присъщата за кралството му програма за проучване на източните брегове на Африка и на прилежащите срещу тях простори на Атлантическия океан. Неговите пионерни начинания са предоволно възнаградени още в края на същото столетие, когато португалските експедиции заобикалят Африка и достигат Индия като създават по пътя си множество търговски бази (фактории). Недалновидността на неговия наследник от този период обаче лишава Португалия от славата и предимството на първооткривател на Новия свят, където тържествува ревността на обединена Испания. Така се начева първият глобален геополитически сблъсък за подялба на световните пространства, оказал се фатален за Лисабон.
След експедициите на Диаш към Индийския океан и на Колумб към Американския континент, през 1493 г. Испания и Португалия с арбитража на Римската курия се споразумяват за зоните на експанзия при бъдещото проучване на задморските територии. Споразумението е уточнено на следващата година с договора от Тордесиляс, а след околосветската експедиция на Магелан с договора от Сарагоса (1529 г.). Въпреки привидното разбирателство двете иберийски кралства влизат в постоянно съперничество в спорните погранични ивици на тези зони. Испания добива правото да завладява и експлоатира на запад Новия свят и островите в океаните покрай него, докато Португалия получава големия пай за времето си - Африка на юг от Сахара, Южна и Източна Азия, а също, поради неориентираност, й е отстъпена Бразилия. Скоро португалците изместват арабите (притиснати на север от османските турци) от търговията между Изтока и Европа. Вносът на стоки от Индия, Китай и дори Япония вече преминава през Лисабон. Периферната европейска държава изведнъж попада в центъра на световната търговия. Но тя няма необходимия потенциал, за да да задържи привилегированото си положение. През 1580 г. португалската династия се прекъсва. От династическата криза се възползва могъщият й съсед и в Лисабон влизат испански войски. На следващата година Португалия куриозно приема испанското владичество, запазвайки все пак своята обособеност заедно с колониалната си империя. Когато тя излиза от тази зависимост през 1640 г., в океана вече са се появили нови агресивни съперници. За няколко десетилетия англичаните и холандците успяват да изместят португалците от много от техните опорни пунктове, които, поради липса на демографски потенциал, те така и не са успели да превърнат в по-обширни колонии. Португалия запада до безперспективното ниво на второстепенна европейска сила.
Испания през ХVI век има зашеметяваща съдба. Първоначално откритията из Карибите и в Средна Америка не са особено обнадеждаващи. Изключително бързото нахлуване на север и на юг (за около половин столетие испанската империя се разпростира от Ла-Плата и Чили до Калифорния и Флорида) предоставя на испанците търсените резултати. С проникването към вътрешността на континента се разкрива неговия потенциал – залежи от ценни метали (предимно сребро), непознати за европейците селскостопански култури, обширни обработваеми земи. многобройно и подчиняващо се на завоевателите население. Благодарение на усъвършенстваното корабостроене и подобрените способи на навигация между Испания и двете Америки се установява постоянна транспортна връзка, чрез която техните ресурси систематично започват да изтичат към Стария континент. Испания става прекомерно богата страна. За сметка на това там запада собственото производство.
След края на Реконкистата от Испания с християнска надменност са прогонени онези от евреите и маврите, които отказват да приемат християнството. С този акт търговското съсловие значително намалява своето влияние в стопанския живот на страната, което до голяма степен разстройва отношенията със Средиземноморието, независимо от обширните владения в Италия, отварянето за християнското корабоплаване на Гибралтарския проток и походите за завладяване на Северна Африка, имали само частичен и временен успех. Приелите християнството мюсюлмани, известни като мориски, по-късно са подложени на нови гонения и изгнания. Тази недалновидна нетолерантност лишава Испания от множество производителни общности и съществено накърнява културното многобразие и свободомислието на полуострова. Но една друга проява на религиозен фанатизъм ще окаже много по-гибелно давление върху испанското развитие.
В началото на ХVI век кастилската династия се сродява с Хабсбургите. В 1516 г. крал на Испания става Карл I Хабсбург. Само три години по-късно той е провъзгласен за император на Свещената Римска империя (преобразила се по това време в Германска империя) под името Карл V. Така влиянието на Хабсбургите се разпростира из цяла Европа и макар Карл V да отстъпва управлението на австрийските владения на брат си Фердинанд, той продължава да е твърде ангажиран с делата в центъра на Европа. Испания, която дотогава без съмнения е страна ориентирана към моретата, е въвлечена в амбициите на една династия с твърде засилени вътрешноконтинентални интереси и стремеж към световна хегемония чрез доминиране в Средна Европа, където могат да се поставят под контрол сухоземните пътища от Изтока към Запада. Тази раздвоеност ще разконцентрира испанските усилия за усвояване на Новия свят, превърнат в придатък на хабсбургската европейска политика. Пропилява се възможността испанците бързо да създадат една нова цивилизация, обхващаща целия американски континент (особено неговите умерени ширини в Северното полукълбо), който притежава изключително благоприятно геостратегическо положение между Атлантика и Пасифика. Заражда се призракът на Рио Гранде.
Междувременно на 31 октомври 1517 г. един богослов на име Мартин Лутер, преподаващ Светото писание в университета във Витенберг, Саксония, заковава на черковната врата на храма в града прокламация с “95 тезиса против индулгенциите”. Последвалата религиозна и политическа разпра сред западното християнство ще раздели Западна и Централна Европа на две зони - северна (протестантска) и южна (католическа), които ще се съревновават според разкъсалите ги задълбочаващи се светогледни различия и произтичащите от тях обществени порядки. Лутер е религиозен пуритан, от когото не може да се очаква новаторско мислене. Сред мотивите за бунта му е и отрицанието на аристотелизма, застъпван в доктриналната и преподавателската дейност на схоластиците от Късното средновековие. Неговият революционен акт обаче ще възбуди процеси, които постепенно ще доведат до значително ограничаване намесата на Църквата в политическия живот и останалите светски дейности. Според лютеранското тълкувание на религиозността, наличието на божественото е въпрос на вяра и не подлежи на изследване от разума. Рационализмът следователно е призван да се насочи към изучаване на околния свят, да допринася за естествознанието.
Според друг изявен реформатор от тази епоха - Жан Калвин, спасението на човека е предопределено от божествения промисъл. В такъв случай способностите и волята на индивида са свободни за личностна реализация и осигуряване на достоен начин на живот приживе. Държавите, възприели тези сектантски учения и успели да ги отстоят, значително са облекчени от строгия католически догматизъм и настъпилата реакция спрямо еретичните предизвикателства, но също така се изплъзват от контрола на папската институция. Пътят за модернизацията и национализма е открит.
През 1520 г. Лутер е отлъчен от Църквата. На следващата година той се среща с Карл V във Вормс. След като еретикът отказва да се подчини и на светската власт, императорът издава едикт, с който осъжда неговото учение. Лутер обаче се обръща с призив към германските князе да реформират Църквата и да отхвърлят папската власт. Германия постепенно е въвлечена в религиозен конфликт, който пропълзява из целия континент. Карл V, чиито въжделения са за световна християнска империя, първоначално има превес във войната с протестантските владетели от Северна Германия, но впоследствие претърпява поражение, последвано от Аугсбургския религиозен мир от 1555 г., утвърждаващ самостоятелността на германските държави и възприетото от тях протестантско учение. Войните, водени от него с Франция, Османската империя и в Германия почти непрестанно през четирите десетилетия на управлението му, разоряват Испания. На следващата година той се оттегля в манастир, а империята му окончателно се разпада на австрийски и испански клон. В Мадрид на престола се настанява синът му Филип II.
Филип II продължава разширяването на испанската колониална империя и дори през 1581 г. присъединява към нея земите подвластни на португалската корона. Към края на столетието Испания контролира около 1/5 от световните територии. Но Европа вече се опълчва срещу испанската мощ и търговски монопол. Франция и Англия разбират, че бързо трябва да компенсират дисбаланса в равновесието на силите и атакуват както метрополията, така и нейните владения и комуникациите между тях. Същевременно част от нидерландските провинции на испанските Хабсбурги се отделят с кръвопролитни брожения и не след дълго там се появява нов динамичен съперник в презокеанската търговия. Калвинистка Холандия ще се превърне през следващия век в най-важния европейски търговски и транспортен център, докато католическата реакция в Испания извежда като приоритет Инквизицията, изкоренила за дълго инакомислието, а с него и прогреса. Като връх на испанските неблагополучия, на Пиринеите се развихря невиждана по-размерите си инфлационна криза, станала известна като “революция на цените”, предизвикана от огромния приток на ценни метали от Америка. Обезценяването на големите приходи от Новия свят подрива и разстройва неефективната испанска икономика. Скоро нейните конкуренти от север, възприели буржоазния път на развитие, ще получат стопанско и военно превъзходство, след което поетапно ще изтласкат от световния океан стагниралата съсловна империя.
В края на ХV век държавите от Иберийския полуостров благодарение на новаторското мислене на техния управленски и стопански елит се впускат в авантюрата на презокеанското корабоплаване. Те стават първите господари на океаните. Ала неспособността им да се променят съобразно изискванията на разширяващия се и отварящ се посредством собствените им открития свят, ще ги лиши от преимуществата на благоприятното геостратегическо положение и предимството на първопроходци и след няколко столетия те отново ще се завърнат към състоянието си на периферни политически и военни фактори.
*Публикувана със значителни съкращения в "Ние", бр. 3/2003.

Бъдещето на Република Македония в матрицата на постюгославското урегулиране и преуреждане на държавните конфигурации в Западните Балкани*
Антон Ж. Иванов

Разпадането на кралството на сърбите, хърватите и словенците през април 1941 г. слага край на периода на постъпателно и прекомерно разширение на сръбското княжество, продължило едно столетие. Следвоенното възстановяване на югославската държава бе постигнато чрез федерализирането й, при което се формират шест равностойни по статут федеративни републики, а в рамките на Сърбия се обособяват два автономни края. С тези преобразувания унитарното Кралство Югославия, където вътрешни граници се появяват едва в навечерието на Втората световна война в резултат на споразумението Цветкович-Мачек от 26 август 1939 г., според което се обособява самоуправляваща се Хърватска бановина, след 1945 г. повсеместно е разпарцелено на национални и мултинационални субдържавни формации.
Федеративното разграничаване на Югославия по модел близък до съветския сякаш предопредели паралелното разпадане на по-малката съюзна държава през 1991-1992 г. редом с евроазиатската империя на съветите. Тогава в Белград осъзнаха, че е възможно окончателно да им се изплъзнат от контрол територии със сръбско и инородно население, за чието завладяване и поставяне под зависимост сърбите бяха воювали в шест войни. Преобладаващата част от провинциите, присъединени към кралството на Карагеоргиевичевите в резултат на последните три от тези войни, водени през второто десетилетие на миналия век, в 1945 г. бяха отделени от сръбската държава с граници, които се съобразяваха предимно с политически, географски и исторически аргументи и в по-малка степен с етническите реалности.
Разбъркването на народностите в този регион, настъпило вследствие на многовековната османска инвазия и последвалото я ожесточено отстъпление на турците от Балканите, беше консервирано при неочаквано бързото разширение на Сърбия през 1913-1919 г., при което османският модел на мултиетнизъм и религиозно взаимопроникване бе наследен от идеологията на югославизма, проповядван в нововъзникналата западнобалканска параимперия. Но епохата бе различна и стремежът към национално обособяване и еманципиране постепенно взема превъзходство над предимствата на обединеното имперско пространство и пазар. Разпадането на Югославия в края на ХХ век всъщност е един от последните актове на дезинтегрирането на Османската империя от началото на същото столетие.
Постепенното оттегляне на османците от Югоизточна Европа през ХIХ век е съпроводено от изселването на турци и други мюсюлмани от земите на отделилите се Влашко, Сърбия, Гърция и България, вследствие на което останалите европейски владения на империята се насищат с мюсюлманско население. След 1911 г., когато настъпва решаващото десетилетие на агония на империята, в региона на Източните и Южни Балкани и Мала Азия се възбуждат крупни демографски миграционни движения, чиито основен резултат е разделянето на разпръснатите и размесили се в продължение на повече от половин хилядолетие местни и придошли народности и относителното им хомогенизиране. През следващите 80 години Турция, Гърция, България и Румъния обменят насилствено и договорно повече от два милиона свои поданици. Същевременно Западните Балкани (Югославия и Албания) са засегнати много по-слабо от протичащите процеси на национално хомогенизиране и едва в последното десетилетие миграциите, възникнали на основа на етническо и религиозно противопоставяне и стремеж за раздалечаване, се активизират и там.
По този начин през отминалото вече столетие, оспорваната днес от международната общност практика на етническо прочистване, чиито крайни форми не могат в никакъв случай да бъдат оправдавани, всъщност омиротвори Източните Балкани и се наложи напоследък като актуална алтернатива на етнорелигиозните сблъсъци и антагонизъм в съвремието на нововъзникналите държави в западната част на полуострова. Там първо бяха прогонени сърбите от разбунтувалите се техни крайнини в Хърватско, в Босна и Херцеговина се стигна до повсеместно разместване на население от трите основни етноконфесионални общности, съпроводено дори от геноцид. После сърбите бяха изтласкани и от повечето общини на Косово, а от началото на новия век има признаци за планирано етническо прочистване на македонски българи от Западна Македония. Може да се смята, че първата фаза от урегулирането на постюгославската криза е към приключване именно след преразставянето на народностите и на тяхното влияние в бившето югославско пространство. Сега вече е твърде вероятно да се пристъпи и към териториално преразпределение, ако това бъде допуснато от международните сили, ангажирани с трансформирането на бившата федерация. Възможни са три подхода за уреждане на положението на новите държавни формации в Западните Балкани:
- Първият, който е най-разпространен и предпочитан в модерната световна практика, се характеризира със запазването на статуквото на границите. Той би могъл да бъде определен като следколониален и е почти повсеместно приложен в Африка, където получаващите независимост държави запазват териториалния си обхват, установен от колониалните метрополии. На нашия континент този подход беше императивно наложен със Заключителния акт на Съвещанието за безопасност и сътрудничество в Европа, подписан на 1 август 1975 г. в Хелзинки, който потвърди своята валидност при разпадането на федеративните СССР, Чехословакия и Югославия, както и при обединяването на Германия.
В условията на югославското преустройство запазването на статуквото на федералните граници предизвика запечатването на етническата и религиозна противопоставеност (съпроводена от систематично рецидивиращи сблъсъци) в многонационалната Босна и Херцеговина, в Сърбия, включваща в своя състав автономните Косово и Воеводина, и в Република Македония. Включването на последната в този списък на рискови държави доскоро изглеждаше преувеличено, а и досега някои го смятат за принудено и неоправдано. Ако обаче се вземе предвид високият демографски прираст на албанското малцинство там, което към средата на века според реалистичните прогнози ще има дял от около 40% от цялото население на републиката, а мюсюлманите ще бъдат половината от това население, би се прозряло въвличането на вардарската държавица в неустойчивостта на дуалистичната перспектива, която едва ли би била спокойна и успешна точно на балканските ширини.
- Вторият възможен подход е реставрационния. Той предполага възстановяване на контрола на Белград върху по-голямата част от провинциите на кралството на сърбите, хърватите и словенците. При този модел Хърватия и Сърбия си поделят югославските владения по подобие на съглашението Цветкович-Мачек от 1939 г. (без Словения, която вече е извън орбитата на югославизма, а от 2004 г. ще се включи към Европейския съюз). Възпроизвеждането на границите на Хърватската бановина от 1939-1941 г. (с някои малки изключения като Мостар например) би задоволило Хърватия. С нея би предпочела да се конфедерира и евентуалната миниатюрна боснашка държава, обединяваща земи от централните и крайните западни райони на Босна и Херцеговина, която би се формирала при твърде вероятното разпадане на най-вътрешната и изолирана, но с доминиращи центробежни напрежения бивша членка на федерацията. Естествено, Република Сръбска, най-едрият парадържавен фрагмент в Босна и Херцеговина, би гравитирала към създаващия се в момента хлабав съюз между Сърбия и Черна Гора, заздравявайки го от запад с твърде вероятното си включване в него. Тази федерация с център в Белград, същински наследник на бивша Югославия, би предприела решителни действия за привличането и на Република Македония към това мегасръбско обединение, за да обхване изплъзващото й се Косово от юг, а също за да възстанови геостратегическото стиковане с Гърция, необходимо за контрола над Западните Балкани.
- Третият подход, който е най-спорен, трудно изпълним и малко вероятен, е и най-рационален (волунтаристичен), изискващ воля за трайно и взаимноприемливо решаване на балканските териториални проблеми, както от местните фактори, така и от интервениращите отвън сили. Този модел може да се определи като планов ремонт на границите за отстраняване на огнищата на напрежение, възникнали след предходното разставяне на граници между балканските народи. Докато при държавите от Източните Балкани етническата и религиозната несъвместимост като повод за противопоставяне и сблъсък беше до голяма степен преодоляна с насилствена и доброволна размяна на население, в западните райони на полуострова повсеместното прилагане на този метод вече е трудноизпълнимо поради обществените нагласи на отрицание. Следователно, по-допустимо е с всеобщо съгласие да се предефинират държавните конфигурации и техния териториален обхват. Всъщност това начинание донейде би съвпаднало с насоките на реставрационния модел, но трябва да реши извън неговите рамки проблемите на южния фланг на Югославия - Косово и Република Македония.
Преди няколко години лорд Оуен, убеден в безнадеждната оплетеност на междуетническите отношения в сега съществуващите граници на Западните Балкани, подхвърли идеята за нов Берлински конгрес, който да преуреди държавните формирования и да коригира териториалните им предели според етническите реалности. По време на албанските брожения в Северозападна Македония членове на Македонската академия за наука и изкуство излязоха с предложение за размяна на територии между Република Македония и Албания, но веднага бяха укорени за нестандартния им опит за социално инженерство. Сега отново се издигат подобни предложения, този път за Лондонска конференция, председателствана от премиера на Великобританния Тони Блеър. Изглежда, инициативата за реализиране на третия подход се поддържа по-скоро от външни сили, които се опитват да разрушат статуквото, а с това и да преразпределят зоните на влияние върху полуострова според собствените си виждания за справедливост и баланс при устройването на новите държавни конфигурации.
За да се преустанови дългогодишния балкански антагонизъм обаче е необходимо самите държави на полуострова да се споразумеят окончателно за границите и отношенията помежду им. В този смисъл, по-целесъобразно е евентуална конференция за балканските колизии да се проведе в центъра на региона, например в Скопие или Охрид, отколкото в Лондон или Берлин, и да бъде поставена под егидата на ООН. Основните принципи при консултирането и договарянето на новите рамки на националните общности на тази конференция трябва да са: взаимната полза, съгласие и готовност за компромис; политическа, стопанска и географско-транспортна целесъобразност; стремеж към значително намаляване на присъствието на малцинства в новите държавни образувания, което би намалило и последващата им емиграция, каквато обаче е редно да бъде поощрявана в рамките на договореностите на конференцията, за да се преодолее етническата мозаечност. Естествено продължение на разбирателството за размяна на територии и население би било и съглашение за групиране на нови държавни обединения: Хърватско-Боснашка конфедерация, както и конфедеративни, федеративни или унитарни конфигурации на сега съществуващите сръбски, албански и български държавни, суб и парадържавни формации.
Възможно ли е постигането на подобно съгласие след десетилетия на враждебност и недоверие? Вероятно третият подход за изход от югославската криза е химера. Все пак дали въобще ще има такава конференция трябва да решат балканските народи и техните правителства.
В началото на ХХI век една полоса в Западните Балкани, простираща се от Епир до Босна, представлява дъга на напрежение, спорадично възпламеняваща се в различни свои зони, които след мъчително омиротворяване остават в състояние на политическа неуравновесеност и междуетническа нетърпимост, вещаещи бъдещи конфликти, а от тях би могло да се зароди нов военен сблъсък, надвишаващ регионалните рамки, подобно на първия всесветски конфликт от 1914 г. Това не бива да се допуска.
Ще успеят ли обременените от географската си и историческа ограниченост и обусловеност балкански политици да намерят правилния излаз от лабиринта на етническото разбъркване, религиозно многообразие и културна различност. Техните предстоящи инициативи ще бъдат показателни за това, доколко имат желание и способност да се измъкнат от изостаналостта на постосманската парадигма за устройване и функциониране на национално-държавните организми на Балканите.
1.11.2002
*Доклад, изнесен на Кръглата маса "България - Македония: перспективи на двустранните отношения", проведена от Комитет за Македония на 3 ноември 2002 г. в София. Публикуван с редакторски корекции в "Ние", бр.1/2003.

Геополитическо настояще и перспективи

Антон Ж. Иванов

Мирогледната, нравствената и технологичната парадигма определят както вписването на човешките общности в околната среда, така и отношенията между тях, вътрешната йерархия и градирането помежду им. Законсервирането на комунистическата (егалитаристката) идеология и бързото износване и дегенериране на новите елити в социалистическия лагер, опитващи се да поддържат социалната стабилност с възпиране на изменчивостта и ограничаване на иновациите, обрича на неминуем разпад континенталния блок и неговия хегемон - СССР, който с лека ръка пропилява геостратегическите предимства от владеенето на сухоземната средина на планетата (хартланда), самите те пораждащи стабилност и сигурност, ако бъдат разумно потребявани. Започва битка за изместването на Кремъл от контрола му върху азиатската сърцевина и дори за дезинтегрирането на руската федерация, наподобяваща по териториален обхват на руската империя от ранния стадий на нейния евразийски възход.
В края на 1989 г. Михаил Горбачов и Джордж Буш тайно се договарят в Малта за новата разстановка на сфери на влияние между двете свръхсили. След като е отстъпил по въпросите за разполагането на конвенционални въоръжения на територията на Европа, Горбачов отново е подведен, оставен с убеждението, че американците ще се съобразяват с договорките от Малта, така както повече от четири десетилетия спазваха световния ред, установен в Ялта през 1945 г. Само че този път те имат срещу себе си не Сталин и Червената армия, а объркания перестройчик и разкапващия се федеративен съюз. Две години по-късно Съветския съюз се разпада след бутафорен опит за преврат. Варшавският договор и СИВ са разпуснати. Политическото и военно влияние на Москва се стеснява. КПСС – основната обществена структура, поддържаща етатисткия тоталитарен модел, се разтапя пред настъпващата либерална вълна.
След разпадането на СССР, Кремъл загубва излаза си към централните райони на Европа и доминиращите позиции в Балтийския и Черноморския басейн. Основната военноморска база на юг – Севастопол, остава в пределите на Украйна. През 50-те години Хрушчов предава Крим, дотогава област към РСФСР, под администрацията на Киев и това ще се окаже най-ефективния му антируски акт. Разбира се, руските националисти тогава са смирени с присъединяването към РСФСР на Карело-Финската ССР, през която се осъществява сухопътната връзка с Колския полуостров и незамръзващото пристанище Мурманск, но тя едва ли би се откъснала от Москва при разбягването от 90-те години поради преобладаващото си руско население.
Кризата в съветското общество е не само институционална, но и съсловно-елитарна. Формиралите се при бюрократичния режим парасъсловни групировки се сблъскват в борба за власт и икономическо влияние. По всичко изглежда, че за разлика от 1953 г., този път групировката на секретните служби изпреварва военните и налага своя сценарий на развитие. Това противопоставяне допълнително разстройва държавността и нагнетява напрежение. Опитът то да бъде овладяно като армията се ангажира в погранични и междунационални конфликти отваря спорадично инфектиращи се отвън язви, които допълнително изтощават руския държавен организъм. Етническите и социалните колизии ще позволят американските интереси да проникнат многопосочно в тъканта на фрагментиралия се евразийски колос.
През 80-те години, след две десетилетия антиционистки рестрикции, съветските евреи възстановяват отчасти присъствието си във висшите кръгове на властта. При отделянето на Русия от съюза те успяват до голяма степен да определят темповете и насоката на либералната реформа. Представители на руското еврейство, вероятно подпомагани от световната еврейска общност, успешно се включват в наложената приватизационна схема за раздържавяване на монополите, експлоатиращи природните богатства на Русия. Така те заемат и тук, подобно на много други страни, ключови за местната икономика позиции. С това се завишиха възможностите им да влияят на руската политика и да регулират отношенията с другата свръхсила. Нараства впечатлението, че еврейският елит от двете страни на Атлантика вече получи възможност да възпре крайното противопоставяне и да регулира глобалната геополитическа надпревара. Въпросът е, в чия полза?
Нарастване на центробежните стремления в самата руска федерация дава основание на външните сили да се надяват, че тя е пред разпад. Тюркските, кавказските и угро-финските автономни републики в Средното Поволжие и Северен Кавказ, както и приморските райони на Тихоокеанското крайбрежие (където вече е съществувала Далекоизточна република, а тук се намира и първото еврейско национално формирование – Еврейската автономна област с център Биробиджан) са възможните кандидати за оттегляне от федерацията (Чечения вече заяви решимостта си да постигне независимост), което би могло да предизвика каскадното й дезинтегриране. След икономическата криза от 1998 г. тази опасност нарастна и властта в Москва спешно беше поета от представители на умерените консервативно-националистически кръгове. Процесите на разложение временно са възпряни.
Рухването на Източния блок предизвиква повсеместно политическо оживление. Обединението на Германия, въпреки противенето от Лондон на Маргарет Тачър, възстановява ролята й на европейски център и хегемон. В тандем с Франция германците налагат своя модел за конфедериране на континента, сформирайки Европейския съюз с намерение да го превърнат в равностоен на САЩ фактор в световната политика и икономика. Затрудненията на германската икономика при поглъщането и реконструкцията на източните провинции и политическото компрометиране на канцлера-обединител Хелмут Кол (не без американското задоволство), осуетяват еманципирането на Берлин сред свръхсилите, които оставят без положителен ответ претенциите му да бъде допуснат като постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Независимо от неблагополучията, оста Берлин-Париж се очертава като новия силов полюс помежду ядрените колоси, което повишава риска нейните аспирации и ходове за преразпределяне на зоните на влияние в недалечно бъдеще да предизвикат нова конфронтация на Стария континент и дори да се наложи да бъдат обуздани чрез превантивна акция със стратегически оръжия. През Втората световна война силово индустриализираният Съветски съюз успя навременно да възпре Вермахта, с което предотврати атомните бомбардировки над Европа. Днес обаче глобалната политическа конфигурация донякъде напомня на тридесетте години на миналия век по своята неуравновесеност и непредвидимостта на последиците от това разбалансиране. Особена тревога предизвиква новото телурократично противостоене и сблъсъкът на интереси в Източна Европа. Сближаването между Москва, Берлин и Париж може да предотврати ескалирането на неразбирателствата, ала историческият опит алармира за възможна колизия на континенталните сили. В този смисъл, присъствието на американците в региона има възпиращо за европейските конфликти въздействие. Самото американско настъпление на изток обаче извежда на дневен ред надпреварата между Берлин и Вашингтон за привличане на Москва в съюзни отношения и допускане от нейна страна на взаимоизгодното модернизиране на изостаналите отрасли и райони на федерацията? Възможно ли е духът от Рапало да се възроди? Анклавът Калининград сякаш е призван да съгради мост между Изтока и Запада като руска провинция, която да бъде приета в ЕС и да посредничи между европейския и евразийския масиви.
Тук е мястото да се постави въпросът, защо американците се отказаха от тъй удобната схема на двуполюсното противопоставяне, подновявайки през 80-те години натиска срещу СССР с явното намерение да го елиминират. Историята на глобалното геополитическо противопоставяне е неразривно свързана с развитието на представите за света, нарастването на знанията за неговите закономерности и тяхното приложение за подобряване на жизнената среда и усъвършенстване на средствата за нейното завоюване, но също за прогнозиране на бъдещото състояние на света. Научните експерти заеха твърде значимо място в политическите игри, редом до държавниците, дипломатите, военните и “специалците”.
Изследванията на климатичното състояние на планетата през втората половина на ХХ век, извежда прогнозата за възможна бърза и драматична промяна на климатичните условия, която може да предизвика социален катаклизъм с трудно предвидими неблагоприятни последици, между които опасно за планетарния хегемон (САЩ) разместване на стратегическите акценти в световната геополитическа структура. Предвижданото глобално затопляне вероятно ще подобри условията за жизнена и стопанска дейност в определени зони на централните и северните части на Евразия и Америка, но е възможно да ги влоши в други. Трябва да се отбележи, че климатичните колебания и цикли се проявяват по-изразено във вътрешноконтиненталните зони, доколкото в континенталната периферия климатът се смекчава (балансира) от влиянието на голямата водна маса, която акумулира енергия и намалява температурните разлики. Именно във вътрешността на континентите по-ясно се набелязват периоди на ивилизационен възход и западане в зависимост от въздействието на климатичните фактори.
Особено благоприятен ефект от значително затопляне би се получил по северното крайбрежие на Русия. Размразяването на морския път през Северния ледовит океан покрай Азия ще позволи Сибир и Якутия да получат свободен излаз към световния океан, което би улеснило разработването на техните природни богатства и изнасянето им по затворените сега меридиални маршрути от юг на север, но ще съживи и вътрешните пространства на тези огромни области, с което ще се повиши полезността на транспортни проекти в направление по паралела, каквато е например злополучната Байкало-амурска магистрала. Съвременните средства за съобщения и транспорт още повече спомагат за преодоляване на неравнопоставеността между вътрешните и периферните континентални зони и биха подпомогнали усвояването на “мъртвите сибирски полета” и плата.
Проучването на морските пътища от Атлантика към Пасифика през Северния океан завършва благополучно едва в началото на ХХ век, но резултатите не са обнадеждаващи. Северозападният път покрай Америка, преодолян за първи път от Амундсен през 1905 г., е препятстван не само от ледовете, но и от лабиринта от острови покрай канадското крайбрежие. Затова пък Североизточният път е много по свободен от сухоземни бариери, но е по-дълъг и е твърде обременен от обледеняването. Ако ледовете се оттеглят на север за по-голям период от годината, това трасе би добило стопанска и стратегическа значимост. Маневрирането на руския боен флот между Мурманск и Владивосток ще повиши неговата ефективност, а търговската експлоатация на северния път ще скъси разстоянието между Европа и Източна Азия. В допълнение трябва да се отбележи, че преобладаващият дял от световния шелф се намира в Северния ледовит океан и в Охотско море и принадлежи на Русия, а затоплянето би разрешило да се проведе проучването и разработването на тези достъпни морски пространства.
Вероятно именно моделът за последиците от парниковия ефект, които биха позволили ефективно експлоатиране на азиатските територии и находища на суровини на СССР, е сред най-важните доводи, принудили администрацията във Вашингтон да форсира през 80-те години натиска си срещу евразийската свръхсила. Друг геополитически обект, предизвикващ ожесточаването на американо-руското съперничество, е стремежът им за контрол над Индийския океан. Съветската окупация на Афганистан изглежда твърде силно раздразва американците, осъзнаващи своята слабост точно в този възлов регион. Индийският океан се намира на противоположната страна на планетата спрямо територията на САЩ и е твърде отдалечен за американските сили, което го прави удобен за формиране на антиамерикански център на противопоставяне. Излазът на Москва на Арабско море, поставящ под угроза пътя към Персийския залив с неговите петролни залежи, както и укрепването на съветското военно присъствие в близост до Индия (потенциален съюзник на СССР) би довело до глобално изменяне на баланса на силите, като ще прекъсне западния контрол върху морския път покрай юга на Азия, което ще изолира Европа и Америка от този богат и ключов басейн, разположен между двата велики океана и осигуряващ засега най-използваната комуникационна връзка между тях. Съветското изтегляне от Афганистан беляза фиаското на политиката за поддържане на паритет и съвсем естествено веднага след това империята се разпадна.
В началото на ХХІ век станахме свидетели, как Америка успя да се укрепи в Афганистан, настани се в Ирак и проникна в бившите съветски средноазиатски републики. От Ирак се поставя под американско давление Близкия и Средния Изток, Афганистан е в тила на Китай и Индия, а от Централна Азия може да се интервенира към Сибир. Азия все повече се озовава заплетена в стратегическата мрежа на Вашингтон. Новият световен ред не се различава много от стария – основна цел си остава Азия – най големия континент с неговите огромни богатства и средищно положение между сухоземните пространства. Покрай него се върти световната търговия, а с това и световната история.
През 80-те години на миналия век реформата в Китай набира скорост като курсът за изграждане на смесена икономика с масирани чужди инвестициии и либерализиране на дребното стоково производство не след дълго предизвиква производствен и потребителски бум. Възможно е, успешните преобразования на китайското стопанство да са предизвикали американските опасения от възприемане на този модел в СССР, което би възстановило икономическите позиции и перспектива на западналата империя. Нарастването на руската тежест в световното стопанство непосредствено преди Първата световна война в крайна сметка доведе до първото дезинтегриране на Русия от 1917-18 г. Само споменът за бързо нарастналата индустриарна мощ от началото на ХХ век и реципрочната на нея военна заплаха от изток е достатъчен, за да се мобилизира западният свят за предотвратяване на ново руско въздигане. Изпълнението на наложената на руската федерация ултралиберална програма за стопанска реконструкция фактически погроми егалитарно-етатисткия й стопански организъм и го привърза като суровинен придатък към високотехнологичните отрасли на меркантилисткия блок.
Високите темпове на растеж на китайската икономика също предизвикват тревога сред традиционните лидери в производството и търговията. С нарастването на икономическия потенциал се увеличава и способността за експанзионизъм. Китай навлезе самостоятелно в космическото пространство и си възвърна Макао и Хонконг. Пекин се очертава като основния опонент на Вашингтон в Тихоокеанския регион и, според някои съобщения, дори се опитва да се възползва от слабостите на демократичната система, за да наложи приемлива за него кандидатура на президентските избори в САЩ. Възмогването на китайците е показателно колко бързо могат да се формират нови силови центрове, които да поставят на изпитание наложената схема на глобално разпределение на политическата доминация и равновесието да бъде нарушено, с произтичащото от това претрансформиране на съюзните конфигурации и оспорване на нови средоточни зони на интереси и сблъсък.
Освен в Източна Азия, на най-големия континент се въздига още един политически мегагигант, разполагащ с по-средищно геостратегическо положение от Китай. Индия към момента не е застрашена от естествени (в близко съседство) противници, ако изключим пограничните й конфликти с индусите-мюсюлмани от Пакистан, и получи възможност да израстне като специфична и донякъде самозадоволяваща се цивилизация в южната част на континента. Дрязгите с Исламабад послужиха като оправдание Делхи да изработи своя ядрена оръжейна технология, след което западните й съседи сториха същото и районът получи частични гаранции срещу външно давление. Индийците навлязоха в космоса и модернизират обществото и индустрията си. Тяхно внушително преимущество (каквото притежава и Китай) е огромното население, което е източник на разширени възможности за собствено потребление, задоволявано предимно с вътрешно производство. Никаква свободна световна търговия не би могла да преодолее това може би решаващо предимство в бъдещата планетарна икономическа динамика. Изглежда глобализмът е насочен именно против този бързо нарастващ потенциал, който може да бъде овладян само чрез нов, императивно наложен ред на производство и потребление.
Не би било учудващо, ако американското настъпление в Азия стимулира руско-китайско-индийското сближаване (вече се постигна едно подобно споразумение в средноазиатския регион) с цел да се прегради възобновеното англосаксонско проникване и янките да бъдат изтласкани от сърцевината на континента. Не случайно обаче американците разгъват своята офанзива от запад през Балканите и Задкавказието, които са най-слабите звена в околовръст на Азия. Освен това близкото сътрудничество между Русия и Китай е твърде неестествено, доколкото те в дългосрочен план са конкурентни имперски масиви със срещуположни интереси в Далечния Изток и Централна Азия, а и двете държави са прекалено изостанали, което би ги принудило да търсят инвестиции и технологична помощ от Япония, Западна Европа, та дори от САЩ.
Глобализацията предизвиква ускореното консолидиране на културно-религиозни икономо-географски блокове (мегаобщности) като в перспектива най-вероятно ще се очертаят няколко основни геополитически масива:
1. Англосаксонски – САЩ вероятно ще приобщят Канада, Австралия, Нова Зеландия и дори Великобритания в най-влиятелния и мощен конгломерат от близки по националност и език държави. Още по време на Втората световна война възниква идеята тези страни да се присъединят като щати на САЩ. Канада вече е въвлечена в интеграция с южния си съсед (НАФТА), а Австралия ще бъде привлечена към Северна Америка поради все по-засилващата се конкуренция в района на Пасифика. Великобритания ще продължи да се маргинализира в покрайнините на Европа, особено ако западната периферия на континента бъде смразена от възможното преустановяване на благотворното въздействие върху климата на Северноатлантическото течение (Гълфстрийм), и най-вероятно ще потърси опекунството на бившите си колониалисти. 2. Руски (евразийски) – ако Москва успее да удържи разпадането на федерацията и възвърне поне отчасти позициите си в Средна Азия, ще се запази като основната телурократична свръхсила. 3. Европейски – Европейският съюз се опитва да възстанови авторитета на европейските нации като предводители на глобалната тенденция за изграждане на общочовешка цивилизация, ала демографското свиване на европейците ще намали влиянието им над останалите народи. 4. Иберо-романски – Испания и Португалия имат резервен вариант, извън европейската си интеграция, като могат да се уповават на връзките си с Латинска Америка, чиято тежест в международния живот постепенно нараства. 5. Арабски (ислямски) – арабите отново са водачи на ислямския свят, който се простира в междинната зона на Средиземноморието, Средна и Южна Азия. Това благоприятно геостратегическо положение и демографското им нарастване ги превръщат в основен политически фактор в центъра на най-голямото сухоземно скупчване – Евразия и Африка. 6. Китайски – китайците ще доминират над Източна Азия и е въпрос на време да проникнат на север към рядкозаселените територии на Сибир. Ако успеят да се укрепят в хартланда, те ще бъдат новата континентална свръхсила. 7. Индуски – специфичната поликултурна ситуация в субконтинента още дълго ще изолира Делхи от останалия свят и ще възпира претенциите му за участие в световните дела. Самото разположение на Индустан обаче му отрежда такава роля.Засега англосаксонците получиха изключително предимство чрез въздигането на североамериканския колос и вече не са така зависими от балансирането на силите на съперниците им. Същевременно еврейската световна общност (твърде малобройна, за да бъде спомената сред изредените по-горе) изглежда ще участва в определянето на насоките за сближаване и координирането между първите четири масива, което повишава шансовете за реализиране на глобалисткия проект. Развитието обаче винаги се е нуждаело и е извиквало на дневен ред противостояния и конфликти. Изчезне ли външната противопоставеност, ще се яви вътрешна – разрушителна за системата социална конфронтация (нещо подобно наблюдаваме през последните години в страните от бившите Източен и Западен блок). Не избързваме ли твърде много с прокарването на глобалистката тенденция или може би зад паравана на космополитизирането се прикрива друга колизия?
Съществува ли напрежение между юдейската и християнската общност в САЩ? Глобалната надпревара за доминация след приключването на Студената война би могла да се съсредоточи сред висшите прослойки на световния хегемон и да засегне отношенията между еврейския и англосаксонския елит. В такъв случай двете страни ще потърсят съюзници извън собствената им империя. Играта ще започне отново.
Основните пунктове на сегашното планетарно еврейско влияние Ню-Йорк – Москва – Ерусалим показват възможната конфигурация на бъдещата коалиция за изпълнение на глобалисткия проект като средство за утвърждаване на еврейския управленски контрол над световните политически, икономически и социални процеси. Опозицията срещу него също би била най-ефикасна именно в тези държави. Вероятно такава реакция вече протича в Русия, а енигмата е дали тя има способи да повлияе чрез Израел на Вашингтон, за да обърне глобалистката тенденция в своя полза и разпадът на федерацията да бъде преустановен. Светът за пореден път се нуждае от уравновесяване и не ще е особено учудващо, ако то се породи от юдеоруското коалиране, чиято платформа да е забавяне темповете на глобализация. Така еврейския елит би получил контрол върху двете структуроопределящи направления на световния развой.
Американската планетарна доминация всъщност започна не през 1945 г., а по парадоксален начин беше установена още през 1929 г. Борсовата криза от есента на същата година, която, по мнението на мнозина, бе изкуствено предизвикана и даде предимство на финансовия сектор (инструмент за прокарване на еврейското влияние), докато производствените отрасли затънаха в дългосрочна рецесия, се отрази на икономическото състояние по целия свят и предопредели до голяма степен последвалия военнополитически катаклизъм, който окончателно затвърди американското превъзходство. Днес финансовото влияние на Уолстрийт е много по-всестранно и всеобхватно, а щатският долар е основната световна валута. Образно казано, САЩ държат в залог всички останали държави чрез контрола си върху главните финансови потоци и стопанския просперитет, зависещ от тях. Тоталното им валутно инфилтриране напоследък сякаш е обезпокоено от еврото, но всъщност по-голяма заплаха представлява загубата на доверието в долара като универсален еквивалент. С неговото компрометиране е възможно да настъпи залезът на американската империя
В началото на ХХІ век именно паричната система е едно от най-уязвимите места на съвременната цивилизация и не би било учудващо, ако от нейното рухване се зародят нови политически и стопански конфигурации за регионално сътрудничество, както и за обособяване с цел изолиране от разрушителния ефект на настъпващия хаос. Това е една твърде мрачна прогноза, ала светът става все по-нестабилен и в недалечно бъдеще е възможно да бъде подложен на катастрофални флуктуации и непредвидими преобразования.
Климатична, демографска, суровинна или финансова криза са способни да променят твърде изненадващо приоритетите на човешката дейност и дори да наложат преодоляването на противоречията между икономогеографските масиви и политическите им алианси. Следващият етап на геополитическата надпревара, стимулирала жестокото експлоатиране на естествената среда, може да бъде схватката с разбунената, необичано, внезапно и екстремно променяща се природа. Въпросът е, дали при едно такова бедствие развитите страни (без съмнение отговорни за ескалирането на изменчивостта на околната среда) няма да се оградят от безпомощния, деградиращ Трети свят, изоставяйки населението му на милостта на случая, което ще представлява най-антихуманния акт в историческите времена. Тогава основната ос на геополитическото противопоставяне ще се обърне с 90° и ще отрази напрежението от неравнопоставеността между Севера и Юга (умерените ширини срещу тропическите и екваториалните зони) и ще представлява най-всеобхватния и драматичен сблъсък, от който ще загубят и двете страни.
Най-вероятно е обаче средният пояс в Северното полукълбо (между 30° и 60° с. ш.) да остане още дълго магистралната полоса на световната история. Тук се намира по-голямата част от сушата, а климатът е по-разнообразен спрямо останалите ширини и е по-благоприятен в сравнение с аналогичния пояс в Южното полукълбо, доколкото през зимата слънцето е най-близо до земята, като й отдава допълнителна радиация, докато през лятото е най-отдалечено, така че температурните амплитуди между сезоните са по-малки. Именно тук са основните средища на съвременната цивилизация и сигурно задълго ще останат по тези най-благоприятни за преживяване места. Ние, българите, също населяваме този облагодетелстван от обстоятелствата район и трябва да се възползваме от неговите предимства и привилегии. Само че конкуренцията и претенциите към обетованите територии нарастват, а българската държава едва-едва съумява да защити националните интереси и да съхрани земята ни за българския народ.

Етнодемографски карти на Югославия

Антон Ж. Иванов

Етнодемографски карти на ФНР Югославия по срезове (околии) към 15 март 1948 г. и към 31 март 1953 г.

Глобалната геополитическа надпревара на Новото време

Антон Ж. Иванов
Приглушеното българско участие в ожесточената игра*

След откриването на морския път през Атлантика до Индия и достигането на Америка, състояли се паралелно с османското напредване към Средна Европа, България все повече попада в периферията на световния обмен на стоки и идеи на една могъща, ала ретроградна империя, превръщайки се в хинтерланд на нейното ядро и най-вече на достолепната й пренаселена столица. През столетията на османско владичество българите значително изостават от европейските народи в демографско, организационно и технологично отношение и са лишени от собствен елит, а също от високи и модерни нива на културност. Те започват да губят своята идентичност, ерозирана от господстващите народ и религия, както и от съседните им народи, запазили в по-голяма степен държавническата си традиция и достойнство, които са поддържани от съхранилите се елитарни прослойки, понасящи в най-голяма степен отговорността за оцеляване на общността.
Лишени от собствена значима политическа инициатива, българите са включени съвсем бегло и откъслечно в континенталния сблъсък в центъра на Европа (най-ярка проява от този период е Първото търновско въстание от 1598 г.) при усилията на турците да се утвърдят в тамошната протекторна зона, от която да регулират европейските противостояния и да възпират християнското възвръщане към Леванта. След покоряването на Унгария, турците се въззправят пред раздираната от религиозни противоречия Европа (разделена на католически, протестански и православен дял) като сплотен и мотивиран агресор, способен да използва местните разпри за уязвяване или неутрализиране на своите непосредствени противници. Така не след дълго се оформя османо-френското, а по-късно и османо-британското взаимодействие за поддържане на напрежението в централната част на континента и на статуквото в югоизточните му райони. Тези съюзни отношения костват на България около две столетия турско владичество в повече, след като към края на ХVІІ век централноевропейските сили благодарение на модернизацията си добиват достатъчно потенциал, за да осъществят отхвърлянето на турците към Мала Азия.
В края на ХVІІ век османците най-после са отблъснати към Балканите от широк европейски съюз и австрийците достигат до българските земи. Възбудени от тяхната агентура, българите се надигат с надеждата да отхвърлят чуждия им политически и религиозен гнет като се влеят в напредничавата за времето си империя на Хабсбургите. Оспорваното Второ търновско въстание (1686) и най-вече Чипровското (1688) и Карпошовото въстание (1689) бележат върха на бунтовното им възправяне срещу турската военна мощ, ала отново маневрите за поддържане на континенталното равновесие предотвратяват решителното изтикване и притискане на османците към Босфора. Все пак за няколко десетилетия северозападните български краищамежду долните течения на Морава и Тимок преминават под австрийско управление, но по това време се засилва тяхното обезбългаряване поради заселването на големи маси влашко население и гравитирането на местните първенци към един от центровете на сръбското национално движение - Белград. Именно в този период все повече се затвърждава практиката на зависимост на българската национална инициатива от външното давление както на континенталните сили, така и на околните еманципиращи се с по-бързи темпове балкански нации. Фаталистична геополитическа обреченост надвисва над най-големия балкански народ, комуто е съдено да бъде разделен.
През ХVІІІ век Австрия, отслабена от династическа криза, преустановява кръстоносния си поход към Егея, излазът на който я интересува повече, отколкото освобождаването на православните християни. Напорът на руското войнство към Черно море обаче е неудържим. А зад него лежи Цариград, както и Проливите, през които преминава морският път от Източна Европа към южните морета. Владеенето на този ключов район е възможен чрез подкрепа от местното население, а то се състои от православни християни и мюсюлмани. Неправилната преценка на руските стратези обаче е, че православните са предимно гърци, което отклонява вниманието от българите, забавяйки включването им в политическите проекти за уреждане на Източния въпрос. През следващото столетие тази погрешна преценка постепенно е преодоляна, но Османската империя вече се реформира след превратните времена на Наполеоновите войни, а относителният дял на мюсюлманското население по българските земи нараства поради оттеглянето му от Северното Причерноморие, Кавказ и други райони на Балканите, както и заради изселническите движения на християни към земите на север от р. Дунав. Българите все така остават неспособни на сериозна политическа инициатива и националното им движение изцяло е зависимо от външните фактори. Настоятелното настъпление на Русия на юг (въпреки някои неблагополучия) е единствения им шанс. След революционото движение от 1875-76 г., провокирано от руската (а вероятно и от турската) агентура, дори застъпващите се за запазване на статуквото британци и французи са принудени да допуснат възстановяването на българската държавност.
При обсъждането на българския въпрос през 1876-78 г. отново се проявява геополитическата обреченост, която преследва българската народност. Австро-Унгария желае да запази възможността за достъп до Солун, а от Лондон се стремят да не допуснат руските протежета - българите - до Егейско море. Така на Цариградската конференция секонструират две изкуствено съчленени български автономни образувания, разделени по меридиана и отдалечени от бреговете на Средиземно море. Но дори този проект е твърде опасен и неговото прилагане е осуетено. В резултат на последвалата руско-турска война и новото европейско договаряне възстановената българска държава не е допусната до долината на Вардар и е ограничена да остане на север от Родопите, а като буфер към тях е формирана автономната Източна Румелия, без да се изтъква нейния български характер. Сърбия и Румъния също подяждат българските земи. Мъчително и комплицирано от съсредоточаването на множество интереси е възраждането на българската държавност като през всичките тези столетия българите биват безпомощен и манипулиран от външни сили обект на международните комбинации.
Българската воля за национално освобождение и обединение намира своята възхитителна изява през следващите 40 години, но българите продължават да са обречени от геополитическата разстановка и в крайна сметка, въпреки някой частични успехи, не успяват да се измъкнат от нейния коловоз. Все пак именно това е периодът, когато те добиват самочувствие и започват да лавират между интересите на Великите сили, за да примирят техния антагонизъм при разполагането на сферите им на влияние, разсичащи полуострова. Съединението с Източна Румелия (1885), инициативата за дуалистично съчленяване към Османската империя (1887), митническият съюз със Сърбия (1906), политиката за национално консолидиране в Македония и Одринско (1879 – 1912) и добиването на независимост (1908) са показателни за нарастващата международна увереност и повратливост на княжеството, но те са и израз на неистовия стремеж да се излезе от тесните държавни рамки, доколкото загубата на имперската просторност твърде стагниращо ограничава българското стопанско развитие. Въпреки териториалната ограниченост, икономическият възход извежда България на челно място сред балканските държави, а средищното й местоположение предпоставя тя да се превърне в основната държавна формация на полуострова, заместваща западащата ислямска империя.
Балканският съюз е връх в дипломатическите усилия на София да излезе от провинциалната си роля на долнодунавски протекторат на Романовите и Хабсбургите, ала без съмнение е едно от най-калпавите дела на българската дипломация при балансирането между останалите балкански страни. Офанзивната съюзна договорна система обаче е показателна за регионалното въздигане на Царството като местен фактор с пряко въздействие върху световните дела. Независимо че алиансът е конструиран под руска протекция, българите излизат от сянката Петербург. Настъплението на българската войска през 1912 г. към Цариград и аспирациите на Фердинанд за излаз на Мраморна море пряко засягат запазения руски периметър в зоната на Проливите. Великите сили отрязват достъпа на българите към Мраморно море, а същевременно Русия е обезпокоена от евентуалното базиране на втора прогерманска сила на пътя й към Средиземно море и впоследствие отказва да спазва задълженията си по договора за взаимно обезпечаване по отношение на общите съседи (Румъния и Турция) на двете православни държави.
Същевременно от Виена и Рим настояват в западната част на полуострова да се формира албанска държава, което принуждава Сърбия да потърси излаз към Солун, укрепвайки взаимодействието си с Гърция и нарушавайки съюзническите задължения към България. В този момент Николай ІІ напълно изоставя другото царство, което необмислено се хвърля в нова военна авантюра и е смазано от балканските си съседи. Пет години по-късно обаче той ще заплати с живота на цялото му семейство за лекомисленото фаворизиране на Белград, а Бялата империя ще рухне, обхваната от гражданска война.
Сякаш има някаква странна съдбовна обвързаност между българската и руската държавност. През 970 г. киевският княз Светослав превзема Преслав, омаломощавайки дунавското ядро на Първото българско царство, но само година-две по-късно е убит от печенегите. Няколко десетилетия след гибелта на Самуиловата държава Киевска Рус ще се разпадне безвъзвратно. И ето още едно озадачаващо съвпадение. Пет години след като през 1986 г. Горбачов пренебрегва утвърдената практика на взаимоизгодно субсидиране на българското стопанство и България постепенно пропада във въртопа на губителна криза, той ще бъде политически дезавуиран и подвластната му федерация ще потъне в небитието, погълната от държавническата му несъстоятелност.
През 1915 г. българите държат съдбините на света в ръцете си – за пръв и за последен път. Изборът им да се включат в Европейската война на страната на Централните сили, за да постигнат своя национален идеал, удължава войната и довежда до Руската революция и американската намеса във войната - събития, които предопределят бъдещото издигане на двете свръхсили. Неслучайно България е наказана жестоко в Париж през 1919 г., а полагащото й се място на хегемон в европейския югоизток е заето от Югославия. Намесата в Голямата игра завършва катастрофално.
Борис ІІІ е по-предпазлив от баща си. През втората половина на 30-те години на миналия век, възползвайки се от ревизионистичната вълна, предвождана от Германия, той успява да извади страната от парализиращите ограничения на Ньойския договор и да разпусне хватката на Балканския пакт от 1934 г. Царят дори се явява като посредник между силите при договарянето на Мюнхенското споразумение от 1938 г. България отново печели авторитет и подкрепа, лавирайки между големите, и през 1940 г. получава признание за конструктивната, умерена позиция, възвръщайки си Южна Добруджа с одобрението дори на вече воюващите помежду си сили. Ала вторият европейски конфликт на ХХ век все повече се глобализира и малките държави биват засмуквани, независимо от желанието им, в състава на някой от формиралите се два военни блока. В стремеж да предпази страната и населението от кръвопролитията и разрушенията на войната Борис ІІІ отново избира губещата страна, но не успява да предотврати външните атаки и вътрешните сблъсъци. България е окупирана и губи своята самостоятелност за половин столетие, период окончателно затвърдил тенденцията на национален упадък.
През октомври 1944 г. Чърчил подхвърля на Сталин България, но запазва Гърция и, както по-късно става ясно, не допуска московския диктатор да се утвърди в Югославия с нейния излаз на Адриатика. България има по-голяма геополитическа стойност за СССР и съвсем естествено е предадена на конференцията в Ялта към източния просъветски блок. Налагането на комунистическата система в страната беше предрешена от Великите сили през 1945 г. и едва ли някой добросъвестно може да обвинява българите за примирението им спрямо геополитическите реалности. Техният горчив опит е, че не могат сами да се противопоставят на приливите и отливите на геополитическия танц между изтока и запада и трябва да се нагаждат към ритъма на таласо и телурократичния натиск и тласъци. Историята е такава.
След края на Втората световна война България попада за почти половин столетие в зоната на съветска хегемония. В българската история има още един такъв период (1242 - 1300), времето на монголската (татарската) хегемония, след чиито изпитания и омаломощаване Второто българското царство никога не възстановява своето величие и не успява повече да обедини българите на Балканите под своето върховенство, а едно столетие по-късно залязва окончателно. Настоящото състояние на Република България изглежда твърде сходно на положението от ХІV век.
Все пак през втората половина на 40-те години за българската икономика постепенно се отварят подстъпите към огромния съветски пазар. Подобно на втората половина на 30-те години, когато Германия я привързва с разширен взаимоизгоден обмен, възстановил стопанството на страната от кризата, така и десетина години по-късно чуждата доминация е съпроводена от убедителни стопански стимули, които импулсират деловата активност в ограниченото национално пространство. Неслучайно 1939 и 1989 г. се дават като примери за върхови в икономическото ни развитие през отминалия век. И при двата случая България е облагодетелствана поради възприемане на етатисткия модел в държавите-протектори. В съветската си разновидност той да голяма степен е лишен от ретулиращия контраподход на частното предприемачество и този краен, екстремен вариант е насаден насилствено и травмиращо сред българското общество, макар че то бързо и без особени сътресения възприема налагането на егалитаристката социална стратификация. Всестранното подтискане на свободната инициатива, съпровождащия го догматизъм и социален консерватизъм, ще се отрази разложително върху българския социум през следващите 40 години и в крайна сметка ще окаже пагубно въздействие върху националния живот и държавно-правния организъм, създавайки условия за деградиране и колапсиране на народността. А от това в бъдеще е възможно да произлезе геополитическо разместване на пластовете на Балканите, при което българите просто да бъдат елиминирани като политически фактор на полуострова.
Попадайки в Източния блок България губи в значителна степен своята посредническа роля, произлизаща от географското й местоположение между Изтока и Запада и произхождащия от него културен и политически хермафродитизъм. Докато се изгражда “Желязната завеса” и се уточняват сферите на влияние и буферните зони между тях при наместването на силите в новите им европейски зони на доминация, тя като фронтова държава все още е включвана в замислите и опитите за изтласкване на противостоящите доскорошни съюзници от едната или другата страна на разграничителната линия от Ялта и Потсдам. Под опеката на Москва България поставя на Парижката мирна конференция въпросът за възвръщане на Западна Тракия. Това е последно заиграване на Сталин при усилията да придобие излаз на Егея, след като Чърчил му отказва съветска военноморска база да се установи в района на Проливите или в близост до тях – при Дедеагач. Новата българска власт активно подкрепя левите въстанически формирования в Гърция по време на Гражданската война там (1946 - 1949). Може би целта е била, северната част на Гърция да бъде сепарирана, след което Егейска Македония да се присъедини към НР Македония и Югославия, а Западна Тракия най-после да отвори пътя на България и СССР към Източното Средиземноморие.
През 1947 г. Югославия и България сключват митнически съюз и почти достигат до съгласие за формиране на обща държава като спорен остава само въпросът за нейното конфитуриране – дали София да е равноправна на Белград или да се приравни с югославските федеративни републики. Хърватинът Йосип Броз Тито, който търси противовес на сръбския демографски и териториален превес в рамкитие на Югославия, се стреми да го уравновеси с вклюването във федерацията на България, Албания или дори Егейска Македония. На тази му политика до голяма степен се дължи предотвратяването на повторното сърбизиране на Вардарска Македония. Опърничавата му спрямо хегемонистките тежнения на Москва позиция го довежда до разрив с Коминформбюро, което предотвратява сливането на Югославия и България. Ако то се беше осъществило преди Сталин да се усети, България би влязла в междинната зона на необвързаните страни (какъвто вероятно е британският замисъл) и отново можеше да се възползва от посредническото си призвание. А със сигурност щеше да предотврати и македонизирането на българското население в скопската федеративна република, но неминуемо би загубила част от своя суверенитет, дори да се беше измъкнала от съветската хегемония.
След 1948 г. завесата пада и от запад, с което изолацията се засилва. В началото на 50-те години Турция, Гърция и Югославия възстановяват Балканския пакт, единственият общ съсед срещу когото той може да е насочен е България. Тя остава сама да стърчи на южния фланг на народнодемократичния лагер и само Албания е в по-незавидно положение от нея. Създаването на източния военен блок през 1955 г. окончателно определя рамките на разделението в Европа. Последвалата десталинизация предизвиква персонални промени във върховете на държавите от Варшавския договор, ала разстановката на разделението слабо се променя – на Стария континент единствено Албания се откъсва от съветския лагер посредством прокитайската си ориентация (имаща подръжници и у нас).
Изглежда Априлският пленум от 1956 г. позволява на власт в България да се издигнат личности, обвързани с тайните служби на царството, а покрай тази зависимост те се оказват привлечени към секретния сектор на Западния блок, при това не без компетентната осведеменост на определени кръгове от КГБ. Тези мои предположения, разбира се, са твърде хипотетични, но някои странни, нелогични изяви на българското ръководство ме навеждат на подобни мисли. Например, през 1963 г. Тодор Живков, който е първи секретар на ЦК на БКП и министър-председател, предлага България да се присъедини към Съветския съюз, а само споделянето на такава идея от Москва би възбудило националистическите настроения в останалите й сателити и би я компрометирало. Пак той през 1968 г. поема отговорността да постави на дневен ред пред съюзническото съвещание въпроса за нахлуването на армиите на Варшавския договор в Чехословакия - акт, устройващ както Кремъл, така и Белия дом. България отново поема някаква посредническа функция, макар твърде необичайна и съвсем не достойна.
Сервилната политика на българското държавно и партийно ръководство осигурява на страната привилегировано положение сред страните от социалистическия лагер, които се стараят да подпомогнат изостаналия си съратник. България успешно се индустриализира, а жизненото й равнище се доближава до това на централноевропейските народни демокрации. Същевременно бързото урбанизиране и почти пълното подтискане на частната инициатива (нехарактерно за повечето от останалите сателити) нанася своите поражения върху социалната й стабилност. Настъпва депопулация, застаряване на населението, обезлюдяване и дебългаризиране на селските райони, корупционно разслоение. Постепенно се формира висша прослойка, която се стреми да излезе от контрола на законността, а това означава да се игнорира влиянието на Москва или да се използват нейните корупционни слабости. Възстановяването на националния суверенитет все повече се обвързва с процеса на криминализиране на българския елит.
Негативните тенденции в страна, която има стратегическо местоположение и се намира в благоприятен климатичен пояс, не остават незабелязани. През ХХ век развитието на българите като народностна и институционална общност е низходящо, въпреки многобройните опити за обрат, и деградирането на държавата им предизвиква интереса на геополитическите комбинатори. През 80-те години срещу България са проведени няколко ефективни деструктивни кампании. София е обвинена в заговор за убийство на папата, което я компрометира пред католическсия свят, така нареченият “възродителен процес” изолира страната от ислямските държави и най-вече от достъп до арабските пазари, а по време на “перестройката” СССР преустановява политиката на облагодетелстване на най-верния си сателит. Кризата е повсеместна – политическа, икономическа, социална. Постигнатото ограничено благоденствие се оказва ефимерно. България обръща поглед на запад, за да намери ресурси и политическа подкрепа за реконструкция.
В края на 1989 г. прозападните маневри на Живков са преустановени чрез тих преврат в БКП, подпомогнат от Москва, ала предизвиканото от “перестройката” разложение на Източния блок вече е неудържимо. Според някои сведения, в Малта Горбачов и Буш се договарят Румъния и България да останат в съветската сфера на влияние. В този смисъл, големите печеливши от политическата нескопосаност на Горбачов през следващите години са тези две православни държави, устремили се от ограниченията на съветския блок към благоденствието на Европейски съюз. Разпадането на социалистическия лагер, разпускането на СИВ и Варшавския договор обаче предизвикват сътресения в стопанството и сферата на сигурността на България, които се отразяват на цялостния обществен живот. Същевременно преминаването от тоталитарно-егалитаристкия етатизъм към либерализъм е съпроводено от изключителни деформации на нормалното функциониране на националните институции.
Извършваният преход към либерално общество доведе българския социум до катастрофален колапс. Липсата на държавническа култура и неспособността да се въвежда и отстоява законността предизвика деструктуриране на българската държава. Разрушаването на административно-правната структура и затлачването на механизмите за управление и контрол, осъществени при условията на престъпен заговор от групи измежду бившата партийна и стопанска номенклатура, представители на службите за сигурност в сговор или противоборство с елита на сенчестата икономика и на криминалитета, отвориха бездната на престъпната приватизация и дерегулация, които поставят под съмнение режима на собственост и са удобен повод за намеса във вътрешните работи на България. Осъщественият през 90-те години погром над мирния живот на българския народ представлява пореден за столетието геноцид срещу него, проведен този път от българи, незаслужаващи да бъдат назовавани като такива. Демографските последици от икономическия геноцид, чийто връх бе през 1997 г., когато бе разгромено бълтарското потребление, са ужасяващи. Според последните прогнози, за четвърт столетие (между 1989 и 2015 г.) населението на страната ще намалее с една четвърт – от почти 9 млн. до 6.8 млн. Към средата на века населението може да спадне под 5 млн. и около половината от него вероятно няма да е от български етнически произход.
Какви биха могли да бъдат геополитическите последици от демографския срив на българите? В условията на нарастващи диспропорции между еврохристиянския (северосредиземноморския) и арабоислямския (южносредиземноморския) масив вакуумът на изпразващото се от жители българско пространство би повлякъл реакцията на близки и по-далечни съседи. Възможните сценарии са няколко: 1. Ерозиране на унитарния (националния) характер на българската държава, създаване на инородни автономни анклави; 2. Заселване на обезлюдените райони с иностранно инородно население; 3. Дезинтегриране на България според географското й райониране на Мизия (Княжество България), Тракия (Източна Румелия) и Пиринска Македония и поставянето на тези области под външна зависимост; 4. Подялба на страната между останалите балкански държави; 5. Проникване на исляма към вътрешността на Европа през българска територия. Ако настъпи бърза и катастрофална промяна на климата или на световното икономическо състояние, преместванията на големи маси население носят риска въобще да изличат западащата ни народност.
Приемането на България в НАТО и Европейския съюз сигурно ще стабилизира временно разколебаната българска държавност. Целта на София през следващите години трябва да бъде възстановяване на посредническата й роля между Изтока и Запада като се предпазва от намеса в търканията и конфликтите между големите играчи. Географски тя се намира между четири големи държави и трябва до известна степен да се съобразява с тяхната естествена доминация над региона, към който тя принадлежи. От една страна през нейна територия минава оста Русия – Италия (САЩ), която е най-перспективна от гледна точка на бъдещ растеж на търговския обмен (олицетворявана днес от транспортен коридор № 8, удовлетворяващ и българския национален интерес за отваряне към Република Македония), докато по другия диагонал, свързващ Германия с Турция може би ще се установи новата геометрия на континенталната политическа стабилност и сигурност, след като югоизточната ни съседка бъде привлечена към Европейския съюз. България е пресечния пункт на тези два диагонала и трябва да се възползва от ключовото си положение, за да се възстанови и отново да се издигне в центъра на Балканите като уравновесена и отговорна държава, работеща за благополучието на световното семейство на народите.
30.06.2004*"Ние", бр. бр. 6 и 7-8/2004; "Геополитика & геостратегия", бр. 6/2005

Карта на преобладаващите религиозни общност в НР България към 31.12.1946 г.

АРХЕОЛОГИЯ

СЕРДИКА ТОВА Е МОЯТ РИМ

Даниела Агре

Една от най-вълнуващите възможности, които нашето време създава, е срещата на съвременният човек с неговите предци, с делата им, мислите и чувствата. Духовните интереси на човека създадоха наука, която с нови методики и технически средства изучава миналото на хората. Тази наука носи гръцкото име археология (от "архаос" - древен и "логос" - учение) или наука за древността. Древността е погребана под забравата на пясъците и мълчанието на хилядолетията и само от време на време ни показва но нещо от себе си, отстъпвайки пред упоритостта на археолога. Срещата с нея може да се извършва всеки ден, особено в страна като България, безкрайно богата със свидетелства за миналите времена. За да се осъществи подобна среща в настоящия момент българската археология се нуждае от помощта на родолюбиви българи. Такива са президентите на фирма "К&К" с чиято финансова помощ бяха осъществени спасителни разкопки на тракийска надгробна могила от римската епоха, разположена в околността на София.Римската власт стъпва трайно на Балканите през II в. пр. Хр. След битката при Пидна през 168 г. пр. Хр. Македония се превръща първа в римска провинция. Век и половина след това, в 15 г. пр. Хр., е завладяна Мизия и превърната също в провинция. Най-после след упорити борби с тракийските племена на юг от Хемус и многократни походи на римските войски през 46 г. е образувана още една римска провинция - Тракия. Тракийското население през този период било малочислено. Според античните извори Рим постигнал победата си на Балканите чрез безмилостно избиване на траките. Останалите траки продължават да живеят свободно по обезлюдените полета, а значителен дял от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настаняват в новоизградените крепости и градове, сред които и София.Градът получава името си - Улпия Сердика - от римския император Марк Улпий Траян (96 -117 г. сл. Хр.). Нарича го Сердика, понеже първите му жители били от тракийското племе серди. Но за да се помни, че градът е построен от него, прибави и името на баща си - Улпия Сердика.Сердика се издигала постепенно като административен, военен, икономически и културен център. Развиват се търговията и занаятите, свързани главно със строителството на крепости, дворци и храмове. Римляните са отлични строители и скоро изграждат красив град. Постройките са с разнообразна вътрешна и външна архитектура. Изящно изваяни статуи на богове красели площади, дворци и многобройни храмове. Улиците на Сердика са прави, отлично павирани, с развита канализация и водопроводи. Градът е имал и прекрасно уредени бани, построени главно край топлите минерални извори. За значимостта на Сердика сред градовете от римските провинции говори и фактът, че тя има право да сече свои монети, наричани автономни.Градът се населява освен от траки и римляни, още от гърци и малоазийци. Създава се едно градско население с голяма пъстрота. Местната тракийска култура попада под силно въздействие на общоримската култура.В погребалната традиция траките остават традиционалисти. Характерен етнически белег през римската епоха в тракийските земи в областта на погребалните обичаи било издигането на надгробна землена могила над гробовете на заможните траки като продължение на старата традиция.Градът най-силно процъфтява при император Константин Велики (303 - 337 г. сл. Хр.). След като напуснал Рим, той първоначално смятал да обяви Сердика за своя столица и често обичал да казва: "Сердика е моят Рим". Императорът неведнъж отсядал в града, където издавал много от законите си.След приемането на християнството започват да се строят много църковни сгради. Градът се прочува със своята религиозност.През III в. градът е подложен на многобройни нападения от различни племена и народи. Богатата Сердика е пострадала силно от набезите на хуните, готите и вестготите. Великолепните вили на римляните и тракийската аристокрация в околността на Сердика са разрушени. Най-страшно е голямото хунско нашествие. Тогава Сердика бива срината до основи. Но скоро градът възкръсва из пепелищата - крепостните стени били възстановени и са издигнати нови кули. Градът става отново богат, красив и прочут и при император Юстиниан достига последния си голям разцвет, свързан с римското владичество.Нашата представа за материалната и духовна култура на тракийското население в голяма степен се дължи на проучването на могилите, които представляват затворени археологически комплекси. Тяхното детайлно проучване допълва познанията ни за религиозните вярвания и погребални практики на траките. В случаите когато могилата е надгробна виждаме в непокътнат вид ритуалът свързан с един от важните моменти в битието на траките - смъртта. Възстановяването на всички моменти свързани с това събитие е от изключителна важност за доближаването ни до мирогледа на тези отдавна изчезнали племена.
Предмети намерени в могилата.Бронзова обеца и халки.Бронзова дисковидна фибул.Железен пръстен с гема (която сега липсва).Керамичен съд, в който бе поставена чашка.Глинен съд.Глинена чашкаl.Глинена паничка работена на ръка.Кутийка от слонова кост.Желязна стъргалка.
Въпреки незначителните си размери (диаметър 15 м и височина около 1,80 м) проучена могилата се оказа източник на много интересни и важни за науката находки. В нея бяха открити две погребения.Те са извършени с различен ритуал - трунополагане и трупоизгаряне. В центъра на могилата върху погребална клада е била изгорена знатна покойница. За това съдим по откритите находки - бронзови фибули (закопчалки за дрехи), козметична кутийка от слонова кост, бронзова обеца и халки, железен пръстен с гема (която сега липсва) и части от други бронзови предмети, чиято принадлежност не може да се установи, поради силното изгаряне. В дар на покойната са поставени и два големи орнаментирани глинени съда. В единият от тях е поставена изящна, богато украсена и изцяло запазена чашка. В кладата е намерен и направен на ръка малък глинен съд с обърнато нагоре дъно.Голяма част от кремираните останки е прибрана в друг глинен съд, послужил за погребална урна. Урната е поставена в периферията на могилата в непосредствена близост от второто погребение, извършено чрез трупополагане. Погребаният е знатен мъж, загинал вероятно по време на битка - долната част на краката му е отсечена приживе, а черепът е силно повреден от удари. Горната част от тялото на погребания е покрита с тухли - тегули, оформящи примитивна гробница.Някои от находките, като глинената чашка, дисковидната фибула и кутийката от слонова кост са сред най-рядко срещаните, открити в съвременна България. Накитите са пример за разцвета на бронзовата пластика, а кутийката от слонова кост безспорно показва значителните финансови възможности на нейния притежател, както и широките търговски връзки на местното население с други краища на света.Анализът на формата и орнаментацията на съдовете и накитите, както и начина на изграждане на гробницата, позволява погребенията да се датират от началото на III в. след Хр.Великия Херодот твърди, че било обичайно за някои тракийски племена след смъртта на мъжа да бъде погребана с него и една от жените му. Според бащата на историята между жените на мъртвия настъпвала истинска свада коя да бъде избрана за негова спътница, тъй като правото на такава чест имала най-достойната и най-обичаната от покойника. Регистрираният в могилата погребален обред позволява да предположим, че пред нас оживява това предание.На кръстопът, тракийските земи са привличали много погледи и това ръководело тяхната съдба и за добро и за зло. Нашествениците са идвали и от север, и от запад. Отивали са си, но са и оставали и заживявали с местното население. А това създава сложна обстановка и в културно, и в етническо отношение. Но тракиецът, историческият тракиец, тъй както успяваме да го доловим в развитието на времето, е успял да изплува и да остане нещо самобитно почти до идването на славяните.

Турците в НРБ*
Антон Ж. Иванов
От 15 септември 1946 г., когато България беше обявена за народна република, до днес в страната са проведени 5 преброявания на населението - през 1946, 1956, 1965, 1975 и 1985 г. Единствено при последното от тях по конюнктурни политически причини не е отчетена народността на българските граждани, което нарушава ритмичността на наблюденията по този показател и ще затрудни бъдещите изследвания. Това е и една от причините в българското общество да съществуват различни, понякога доста крайни мнения за етническия състав на населението на Република България. В настоящата статия авторът се опитва, на основата на достъпните данни, да даде една приблизително вярна картина за най-голямата инородна етническа група в България - тази на българските турци.
Картата на разпространение на турското етническо малцинство в България, която се предлага тук, е изготвена по резултатите от преброването през 1965 г. Преброяването от 1975 г. все още е недостъпно за обществеността, а това предопределя неговата използваемост. Според изчисления на автора, към средата на 1990 г. в страната има около 800 хиляди турци, което е близко до данните за тяхната численост от 1965 г., така че днес по абсолютен брой на турското население картината е приблизително идентична с тази от преди 25 години.
При изготвянето на такъв тип карти обикновено се прилагат два популярни подхода - очертаване на границите на разпространение на определен етнос в нехомогенна среда според процентното му отношение към цялото население по административни единици (окръзи, околии, общини) или по населени места. Тук бе възприет вторият метод, който дава една детайлна картина, осигурявайки по-точното локализирането на отделни групи от населението.
Според преброяването от 1965 г. българските турци са концентрирани в три района на страната. Това са: 1. Кърджалийският край (Източните Родопи без Ивайловградско и южните погранични села); 2. Източният дял на Стара планина; 3. Лудогорието (Делиормана) и Добруджа, където са размесени с българско население. От тогава до днес е възможно при процеса на урбанизация те да са се придвижили към някои съседни градове и крайградски райони, но масовите преселвания към Турция през периода 1969 - 1989 г. са отслабили демографския им натиск върху етническата структура на градските центрове. По-вероятно е да са наситили териториите, населявани от тях, и да са постигнали етническа хомогенност над по-обширни пространства. Тук не бива да се пренебрегва и силната урбанизация сред българите, които след окрупняването на селскостопанските кооперативи масово напуснаха селата. Днес турците вероятно доминират в някои от селските райони в по-голяма степен отколкото през 1965 г., но липсата на данни възпрепятства категоричните изводи.
Характерно за турското население в България е неговата териториална отдалеченост от границите на съседната Република Турция, което предполага сравнително по-слабо въздействие от страна на нейната пропаганда, а също така затруднява и евентуални териториални претенции от страна на турските националисти. Но това до голяма степен е привидно. Всъщност, районът в Източните Родопи, където доминират турците, трябва да бъде разглеждан в неговата органическа връзка с периферната гръцка провинция Западна Тракия, в която също има голяма група мохамедани, макар че сред тях една част са с български етнически произход и характеристики. Крехката граница между Турция и Гърция по река Марица, фактически поставя Кърджалийския край в опасна геополитическа близост с ислямския свят и с наследниците на Османската имперска идея.
Етническата близост спрямо една чужда съседна нация на част от българските граждани не бива да се подценява, а проблемът за българските турци трябва да се огледа от всички страни - хуманна, юридическа, политическа и пр. Защото в близко време, когато сблъсъкът между Севера и Юга, между исляма и християнството, вероятно ще се изостри и ще се превърне в болезнена реалност за света, България може да се озове неподготвена пред мощен сепаратистки импулс, застрашаващ нейната цялост.
25. 06. 1990
*"Цифрите като документ" - "Софийски вести" бр. 33/6.09.1990

Необходимо уточнение*
Антон Ж. Иванов
Напоследък отново се повдигна въпросът за числеността на българските турци. В специален доклад за Комисията по демографските проблеми при Народното събрание, изготвен от доц. Бойко Мизов от Националния институт за демографски проучвания, се констатира (според публикацията във в. “Дума”), че през 1989 г., т.е. към края на годината, у нас е имало 639 хиляди турци. В статията на Боян Гюзелев “Нация и малцинства” (“Вести”, бр. 4, 29.IV.1991 г., с. 13) също се посочват около 650 хиляди български турци в началото на 1991 г.
Липсата на етнодемографска статистика през последните 15 години днес позволява да се правят различни тълкувания и преценки за демографските процеси при етническите общности в България. Ето защо ще изложа и собственото си мнение по този въпрос, в противовес на вече споменатите.
Според доц. Мизов към края на 1974 г. у нас е имало 880 633 турци по официална статистическа информация за населението на НРБ. Девет години по-рано, при преброяването от декември 1965 г. те са 780 928**. Въпреки че за този период в Турция се изселват около 40 хиляди души, българските турци нарастват със 100 хиляди, или средно с 11 хиляди годишно.
През 1974 г. в България се раждат 21 579 (25%) турчета. Ако предположим, че смъртността сред турците е била около 7%, то през посочената година те са се увеличили с повече от 15 хиляди. Следователно в края на 1975 г., която не би трябвало да се отличава съществено от предходната, са били общо към 895 хиляди, а твърдението на Гюзелев за 810 хиляди турци към същата година е безпочвено и неаргументирано. Междувпрочем той посочва погрешно и числеността им за 1965 г. - 746 755 души.
За периода 1975 - 1978 г. от България емигрират около 74 хиляди турци. В края на 1978 г. техният брой вероятно спада до 850 - 860 хиляди души. След 1974 г. не се откриха данни за раждаемостта при турската етническа общност. Но индиректното проследяване, чрез регистрираното естествено движение на населението в окръзите, населявани от компактни маси турци, навежда на мисълта, че до 1989 г. при тях се запазва висок естествен прираст. Ако приемем, че през десетилетието след 1978 г. те са нараствали средно с 10 000 души годишно, в навечерието на “голямата екскурзия” би трябвало да надвишават 950 000 души.
В статията на Боян Гюзелев се споменава за 850 000 преименувани по време на възродителния процес. Обаче съвсем не е задължително всички български турци тогава да са имали небългарски имена. Аз възприемам същата теза - циганите, говорещи на турски и самоопределящи се като турци, да са били преименувани по-рано, въпреки, че вече са се причислявали към турската общност.
През 1989 г. от България трайно се изселиха в Турция над 220 хиляди души. Този процес продължава и до днес, но в много по-ограничени размери. Тук трябва да се отбележат и няколкото хиляди турци, емигрирали на Запад, една част от които в момента са принудени да се завърнат. Вземайки предвид всичките тези условности, може да се обобщи, че в момента в България има между 750 и 800 хиляди турци***.
Беше съобщено за предстоящо преброяване на населението, което ще се проведе в края на 1991 г. (макар че с нашия отънял бюджет нищо не е сигурно). При новото преброяване е възможно да се регистрира влиянието на етноасимилационните въздействия, оказвани на българските турци през последните десетилетия. В такъв случай, като турци ще се покажат по-малко от 750 000 души. Но е допустимо и обратното. Част от помаците, татарите и циганите (през 1946 г. 1/7 от самоопределилите се като цигани са говорели на турски език) да заявят предпочитанието си за принадлежност към турската етническа общност. Това трябва да се вземе предвид при изготвяне на методиката на преброяването и, ако е възможно, да се предотврати.
Наскоро някои средства за масова информация цитираха Петко Симеонов, според когото в България имало 639 хиляди мюсюлмани (?). Грешката е или при цитирането, или у господин социолога, председател на Парламентарната комисия по демографските проблеми. Приемайки за вярна споменатата в печата численост на помаците - 280 хиляди, тази на турците – 699 хиляди и добавяйки към тях 2/3 (около 200 хиляди души) от циганите, колкото са приблизително, изповядващите исляма сред тях, ще се получат поне 1 120 хиляди души, или всеки седми жител на Република България принадлежи към ислямската религиозна общност, независимо дали е вярващ или атеист.
И накрая относно прогнозите на доц. Мизов, бих искал да отбележа, че ако досега при турците наистина след 10-15 години са се повтаряли в общи линии демографските процеси, протичащи сред българското население, за идващите години това едва ли ще е валидно. В България изцяло се променя социално-икономическата обстановка, настъпва ново време, което ще се характеризира с демографско възраждане на селото и е малко вероятно в близко бъдеще българските турци да изпаднат в депопулация, както това се получи при българите християни през последното десетилетие. Само емиграцията би могла сериозно да намали присъствието им, но голямата вълна при тях отмина.
Защо пиша всичко това. До неотдавна имаше един тип хора, които гръмогласно тръбяха за нарушаването у нас на правата на 1,5 - 2 милиона турци, един милион цигани и още стотици хиляди българи - мохамедани. Сега, когато те добиха правото да възвърнат имената си, някои политици, изхождащи от техните среди, започнаха да издигат необосновани искания. Същевременно други подеха успокоителния рефрен, че малцинствата не са чак толкова многобройни. Прави се опит проблемът да бъде прикрит или поне завоалиран и вниманието на обществеността да бъде отклонено от реалния междуетнически конфликт в някои райони на Източна България. Нима трябва да изоставим хората там сами да решават проблемите си, неудобни и явно не по възможностите и компетентността на част от новите ни държавници.
Крайно време е да се пристъпи към изработването на трайна и разумна политика за урегулиране на взаимоотношенията между етническите и религиозните общности в България, от която всички очакваме позитивни резултати и спадане на напрежението в районите със смесено население.
3. 05. 1991
*"Още едно мнение" - "Софийски вести", бр. 7/20.05.1991
**Това са българските граждани, които са се самоопределили като турци, без задължително да имат турски етнически произход.
***Преброяването на населението от 1992 г. потвърди това мнение. След различни перипетии, беше признато, че коректно като турци са се самоопределили 800 хиляди български граждани. В някои общини от поречието на р. Места преброяването беше анулирано.

Геноцидът срещу българитев края на ХХ век

Антон Ж. Иванов

През ХХ век българите на Балканите няколкократно бяха подлагани от съседните им държавно-политически елити на геноцидни преследвания, които съществено смалиха тяхното абсолютно и относително демографско тегло на полуострова. Ужасяващата развръзка от това насилие е осъщественият в края на столиетието най-поразяващ за националния организъм геноциден акт срещу българския народ, който бе извършен от част от собствения му прокомунистически "естаблишмънт" (привидно елитарна прослойка, формирана в епохата на съветска хегемония). Тази крайно корумпирала се в късния период на етатистко-индустриализационната реконструкция на източноевропейските общества върхушка произлезе предимно от държавната комунистическа партия, поела отговорността да управлява в условията на чужда хегемония. Този елит с крехък опит в държавническите дела обаче нямаше нещо много общо с първоначалните градивни усилия на парапартийната формация при мобилизирането на националния потенциал за индустриално догонване (или поне за технологично следване) на развитите страни. Всъщност новият квазиелит също се стремеше към догонване на потребителските общества, но най-вече за да се изравни с тях по охолния им дори луксозен живот и по властовата им капиталова доминация над националната общност. И не само да се изравни, а присмехулно да ги изпревари. Ех, как ще ги стигнем американците… ?
Централизираното планово стопанство и командно-административната система на управление на социалните процеси при така наречения социализъм се оказаха прекалено рационални и ориентирани по вертикала на обществената стратификация (за сметка на продуктивните хоризонтални свръзки и предавки), при което до голяма степен се губеше ирационалното саморегулиращо въздействие на обратната връзка от резултатите на личната и колективна трудова дейност (основно заради липсата на частна инициатива в производството). Идеологическата ограниченост, възпираща иновационността и разнообразността, както и полицейщината на режима, които съществено изкривяваха информационния поток, протичащ при направляването на икономиката и обществото, препятстваха автокоригирането им, влошаваха резултатите от прилагането на етатистката методология на управление и намаляваха въздействието и мобилизационните способности на егалитаристката идеология. Така се откриваше широка структурноопределяща социалното развитие полоса за проявление на вулгарния волунтаризъм и аватюризъм на партократите и антуражите им от стопанския сектор и правоохранителните органи, въвлечени в непрестанни интригантски боричкания, съпроводени от унизителни умилквания и взаимно доносничество и оклеветяване пред външния арбитър от Москва.
Социалистическите имуществени отношения изключително ограничиха частната собственост (сведена до "лична") на гражданите на България, които се оказаха прекомерно привързани по отношения на поминъка и професионалната си реализация към държавата (вкл. общините и кооперациите, поставени под плътния държавен надзор) с нейния преобладяващ дял в националното богатство, ситуиран в така наречената общонародна собственост. Българите се оказаха както без достатъчно собственост, чрез която да подсигурят семейството си и неговото по-разширено възпроизводство, така и без лична сигурност и гарантирани права, поради неспазването от страна на режима на конституционните и законовите повели, колкото и несъвършени да бяха те. Тази ограниченост, пресираност на стопанската среда и депресиращият обществен климат се отразиха негативно на репродуктивното поведение на етническите българи и предизвикаха демографското задържане, а впоследсвие и свиване на българската народност, набързо огражданена поради непремерените и насилствени преобразования в селскостопанския сектор. Само бързото, повсеместно и премислено възстановяване на собствеността върху средствата за производство от активната част от българите можеше да възстанови възпроизводството им до режим на поддържане или дори нарастване на числеността им. Българското общество неистово се нуждаеше от деетатизация от популистки (в добрия му смисъл на демократичен, общонароден), а не от олигархичен тип.
Котерийната обремененост на доминиращата държавна партия в България, личният режим, установен от нейния лидер, пресметливата намеса във вътрешните дела и твърдият контрол върху външнополитическата ориентация от страна на източноевропейския хегемон, възпрепятстваха навременното обръщане на държавното ръководство към реформаторски проекти, които да изведат плавно страната от стагниралия тотален етатистки модел като възстановят либералните практики в една смесена, по-хармонично съчетана икономика със съответния й демократичен плуралистичен политически модел, съобразен с националните специфики.
Междувременно изключително обременяващо влияние върху националния живот оказва всеобхватната система на полицейски надзор и давление. Нейната всепроницаемост се увеличава особено натрапващо и деструктивно след разгрома на Пражката пролет през 1968 г. и се свързва с възкачването на Юрий Андропов като председател на КГБ. Изглежда, именно той (личността му е ангажирана също така с унгарските събития от 1956 г., а вероятно стои и зад полското надигане от 80-те години) прокарва все по-затягащата, задушаваща линия на преследване на инакомислието, която за две десетилетия превърна социалистическия лагер в порутина. Не следва ли да се запитаме, чии интереси всъщност е отстоявал този, според свидетелствата, интелигентен и съобразителен политик?
Паралелно с издигането на Андропов, в България се формира Комитетът за държавна сигурност, чието влияние се разпростира из всички слоеве на населението и сфери на обществен живот, поставяйки ги под своя тесногръд, подобно на партократския, ала сравнително по-осведомен и целенасочен контрол. Свръхнормената, безконтролна (опираща се на клеветническия произвол на доносничеството) осведоменост обаче задръства каналите на обществения диалог и постепенно превръща тайните служби във факторът, който самоволно регулира насоките на иновационното развитие, определя до голяма степен измамното представяне на картината на социалната действителност и деформира уравниловъчната основа на "безкласовото" общество. Именно това преимущество на специалците, съчетано с методиките им на контрол над общественото мнение и активност, употребени по изключително противоконституционен и незаконен начин, ще се окаже в основата на антинародния, противобългарски характер на промените при извършването на прехода от етатизъм към либерализъм (ако настоящото състояние въобще може да се оприличи на либерално).
През 80-те години социалната и стопанска криза в България динамизира процесите на политическа и нравствена повратливост, но тази трансформация се изразява не толкова в опозиционност срещу режима, а в изготвяне и привеждане в действие на проекти за успешно преобразуване на политическите активи в капиталови, чрез което режимът да възпроизведе себе си в бързо променящата се и неясна обстановка на упадък на съветския хегемон. Посредством криминални схеми, изработени нейде из затворената общност на висшите кръгове на секретните служби, част от българските капитали бяха източени към страните с проспериращи икономики, но там, вместо те да заработят за България, бяха превърнати в капиталова база за погром над разбунилия се народ от едно корумпирано малцинство, търсещо подкрепа отвън за сметка на националните интереси, поне докато овладява ключовите позиции в стопанския и политически живот на страната. Та това е все същия класически мотив, познат от древна Елада, за изменическата роля на олигархията, когато се засегнат доминиращите й властови позиции.
Олитархичната прослойка, която се формира в периода на съветската хегемония, се беше наложила предимно чрез интригантски комбинации за издигане и утвърждаване в рамките на апарата на държавната партия. Под интригансткия слой на елита обаче съществуваше широк елитарен пласт от професионалисти икономисти, технократи и хуманитаристи, които осигуряваха адекватността и стабилността на режима. Същевременно те бяха постоянна заплаха за монопола върху властта на интригантския естаблишмънт, който се корумпираше с бързи темпове, за да устои на напора на същинския елит. Именно този същински елит понесе най-големия удар по време на така наречения преход след 1990 г. чрез затлачването на механизмите му на въздействие посредством собствената му компетентност, обезсилвана и игнорирана в корупционната и криминална среда. Осъществен беше поредния удар върху продуктивния елитаризъм в България.
Корумпирането на българския "естаблишмънт" при съветската система на производство се изразяваше най-вече в двойнственото отношение към собствеността и възможността за лична инициатива, за предприемачество. Докато режимът стриктно ограничаваше притежанието върху средствата за производство и недвижимата собственост, част от върхушката търсеше и намираше способи да разшири имуществената си състоятелност и изработваше корупционни механизми за възползване от управленския си ресурс в стопанския или комуналния сектор на страната. При заобикалянето на ограниченията върху предприемаческата инициативност най-изобретателен и инициативен се оказа висшия и средния ешалон на стопанската номенклатура и на т. нар. служби за сигурност, които имаха широк достъп до външния свят и всеобхватно проникване и влияние сред българското общество, тясно преплитайки компетенциите и влиянието си. След пропадането на експеримента "Тексим", обременен както от вътрешни деформации, така и от неодобрението на външния фактор (от съветска страна той е приеман за ревизионистки, но също и като опасен модел за създаване на конкурентна среда както спрямо държавния, така и по отношение на сенчестия сектор) легалната предприемаческа дейност от смесен тип бе възпрепятствана, което допълнително стесни придприемаческия слой. Едва след 1987 г. се възстанови тенденцията към изграждане на смесен тип икономика, но тя отново беше впрегната в схемите за контролирана, избирателна допуснатост до невъзпрепятствана (дори протежирана) предприемаческа инициатива. Само след няколко години моделът на смесената икономика беше пометен от шоковата либерализация, но се запази стремежът на върхушката и при новите условия да получи доминиращи позиции и държавна протекция, независимо от способностите й да развива самостоятелен бизнес. Вътрешната конкуренция така и не стана приемлива и актуална в България, а това опасно занижава конкурентността на страната на международния пазар на стоки и услуги.
Под контрол беше поставена не само предприемаческата, но и политическата инициатива. Държавна сигурност формира опозиционното движение (т.нар. неформали) у нас по свое подобие и за свое удобство. След решенията на "кръглата маса" от 1990 г. агент-провокаторите (по точно агент-креаторите) на секретните служби създадоха повсеместна мрежа от разнообразни партии и организации с кресливи проекти и активност, сред които се размиха същинските реформистки течения с техните реалистични, прагматични идеи и програми за реформи в полза на цялото общество. Нещо повече. Някои спонтанно сформирани партии бяха поставени под наблюдението и манипулативното въздействие на внедрени провокатори, които или ги завземаха, или ги разрушаваха отвътре. Политическите дейци от периода, предхождащ въвеждането на еднопартийната система, бяха изолирани, компрометирани и маргинализирани. Прокламираната в новата конституция многопартийна плуралистична система се оказа блъф, при липсата на гаранции срещу злоупотребата с власт от страна на секретния сектор и неговите кукловоди. Именно затова отрицанието на конспиративните теории се превърна в една от основните задачи на платените медийни клакьори и на предубедените политолози, колкото и глуповато да беше да се твърди, че заговор няма. При такава постановка външно изглежда сякаш наченатият грабеж е проява на националните традиции и душевност на българина, а не на създадените в тоталитарни условия извратени мизирабълски нравствени норми и практики, утвърдили се сред висшия управленски слой.
Междувременно беше изработен план-график за олигархичното присвояване на общонародната собственост. Според него тя трябваше да бъде овладяна и легализирана като частна чрез подставени корпорации, концентриращи капитал с незаконни методи, и което се оказа по-трагично - средствата за приватизация да се осигурят чрез предходно финансово ограбване на населението на страната, а това изискваше съществено да се забави темпът на реформите. Налагаше се българите да бъдат поставени под зависимостта на олигархичното малцинство, контролиращо паричната маса, за да не оспорват решително резултатите от Големия грабеж. Нима може да се нарече пробългарска такава програма за преобразуване на обществената собственост? Това беше сатанински план за геноцид срещу собствения народ.
Паралелно с политическата промяна от 10 ноември 1989 г., в условията на изключително неблагоприятна международна обстановка (разпадане на Източния блок, разпускане на военния съюз на Варшавския договор и на социалистическия общ пазар - СИВ), започна погромът над България. Първото правителство на Андрей Луканов унищожи плановите и контролиращите органи на държавата и възвести икономическата катастрофата, като я предизвика чрез мораториума върху плащанията по външния дълг. След разочароващото провеждане на първите "демократични" избори и социалните вълнения през 1990 г., съпроводени от продоволствена криза, през 1991 г. последва инфлационен шок и съвкупният ефект от въздействието на тези фактори беше срив в раждаемостта (спадът през тази година е 9 % - от 105 180 на 95 910 живородени) и бе достигнат връх на смъртността (110 423 умрели). Не след дълго този връх щеше да бъде задминат поради всеобщото влошаване на условията за преживяване на възрастните, безработицата и напрежението сред активното население и дори завишаване на детската смъртност и самоубийствата поради разрастващата се мизерия. Съвкупният резултат е драматично намаляване на продължителността на живота на българите. Отрицателният прираст на населението, появил се от самото начало на прехода, през следващите години се задълбочаваше с главоломни темпове, за да достигне -57 736 души през трагичната 1997 г. Освен всичко това, българите започнаха да се разбягват от родината си поради терора на фалшивата либерализация.
След 1 февруари 1991 г. геноцидът вече вървеше с пълен ход и основният източник, подхранващ неговото разпростиране сред все по-широки слоеве на българското общество, бе липсата на национална отговорност и сговорчивост. Този дефицит на социална сплотеност и солидарност бе допълнително генериран чрез изпълнението на множество провокативни акции, пуснати в ход от страна на диригентите на политическите баталии при реализирането на престъпните им замисли за заграбване на индустриалния потенциал на България. Психогенната (даже психотронна) обработка на българското общество чрез масови, привидно спонтанни прояви (митинги, демонстрации, събрания), посредством въздействието на масмедиите и други способи за влияние над съзнанието на масите (слухове, клевети и пр.), поболя българското общество. То все повече придобиваше гротескен налудничав вид като всъщност представляваше разфокусирано отражение на психопатното съзнание на своите манипулатори.
Само две-три години на гражданско противопоставяне бяха достатъчни на архитектите на дирижираната промяна, за да достигнат до идеята за тотално криминализиране на трансформацията на обществената система (вероятно по пример на процесите в разпадналия се СССР). Противозаконното отношение към държавната и частна собственост даваше най-бързи резултати за постигане на лична и корпоративна имуществена състоятелност и на съответстваща й овластеност, а масовизирането на бандитизма объркваше, пресираше усилията на някои все още запазени звена на правоохранителните структури, да ограничат каскадно разрастващото се морално самозатриване на българската нация. Престъпността в по-едри измерения се превърна в престижно и предпочитано занятие сред маргинализиращото се българско общество, макар множеството да страдаше от този порок. Нравствеността в България, от която зависи икономическата практика и среда, се свлече до равнището на пиратските държави, а те (дори тази на великия флубестиер Барбароса в Алжир от зората на Новото време) бързо изчезват, щом обкръжението им предложи законност и ред.
Гражданската война в Югославия съществено катализира процесът на натрупване на капитали в българските криминални групировки, осъществяващи контрабанден износ за воюващите страни на гориво и оръжие. Те се разрастнаха и с това се повиши самочувствието им, тяхната политическа тежест и апетит. Така съучастието на нашенските престъпни структури в геноцида в Босна се оказа прелюдия към разширяване на обхвата на геноцида в България.
След странното сдаване на властта от правителството на Филип Димитров и възкачването на безволевото правителство на Беров безпрепятствено се масовизира групирането на криминални (хайдушки) полувоенизирани отряди под егидата на специалците от секретните служби. Само за няколко години тези парамилиционерски формирования разгромиха или поне значително притесниха и ограничиха дребния и среден бизнес, генерирайки капитали за рискови, високодоходни, ала общественоопасни дейности - регулярно изнудване, силово застраховане, разпространение на наркотици, проституция, хазарт, контрабанда, търговия с хора, организирана масова кражба на коли. Същевременно криминализирането обхвана все по широки кръгове от лумпениата и заедно с масовото корумпиране се превърна в инструмент за контрол (терор) над обществото. Конструкторите на този контрол могат да се търсят пак сред обучените да използват подобни методи и средства за увреждане интересите на противниковата страна, които изведнъж се обърнаха срещу "своите", особено срещу тези от тях, които настояваха да бъдат неутрализирани специалците като фактор на несигурност и нестабилност. Явна и нагла национална измяна, останала до днес несанкционирана.
Разнопосочните интереси на политико-икономическите групировки без забавяне доведе до сблъсъци между тях както при парцелирането на криминалните дейности, така и в легалната стопанска и политическа сфера. Прикритата тиха гражданска война, която естаблишментът обяви на своя народ, не след дълго стана явна и гореща когато групировките от мародери се сблъскаха в спор за все по-свиващата се българска трапеза за тунеядци. Постепенно убийствата на криминални, стопански и дори политически дейци лавинообразно нарасна, за да се стигне до килърската пандемия от последните години.
Несигурността вселена сред българското общество от мафиотските групировки без закъснение се отрази на репродуктивното поведение предимно на опитващата се да удържи статута си широка средна класа. От 1994 г. раждаемостта у нас (с нейната естествена деветмесечна окъснялост на резултата) навлиза в падината на най-ниското си ниво в съвременната история (и едва ли вече ще излезе от нея), което отразява по недвусмислен начин отношението на българите към развихрилата се криминална вакханалия. През упоменатата година в България се раждат под 80 хиляди деца (при 112 289 за 1989 г.), а на следващата те вече са спаднали до 72 хиляди. Оттогава това е що-годе максималното равнище, до което се повдига през някое по-благодатно лето раждаемостта.
За една черна петилетка (1993 - 1997 г.) сбирщина крадливи примитиви от всички поприща, нива и рангове на обществената стратификация унищожиха основанията на българската нация да просъществува самостойно и достойно през следващото столетие. По някаква рационално необяснима зла ирония точно 600 години след изпадането на България под владичеството на османлиите се осъществи най-зловещият погром в историята й, който вероятно ще се окаже окончателно фатален за българите като народ.
През 90-те години на миналия век България имаше възможност да избира между два реалистични пътя на развитие: 1. Олигархична собственическа приватизация на държавната собственост и особено на държавните монополи, преобразувани в средство за светкавично сдобиване с доволствата на лукса и охолството; 2. Общонародна мениджърска приватизация, при която управлението на собствеността (предимно разпределението на принадения продукт) отчасти попада под контрола на държавата и обществото. Опитът на правителството на Жан Виденов да проведе втората линия на развитие всъщност се оказа най-прекият път към първия подход за реформиране (явно обусловен от слугинажко-клептократския манталитет на върхушката). Масовата приватизация беше неподготвена и поради това престъпна и си остава най-крупния акт на присвояване на държавните активи, което доведе до бързото и контрастно разслоение на обществото, без възмогналите се да се отличават по креативните си способности, ако изключим интригантската им повратливост. Но на тях им бяха нужни огромни капитали, за да успеят да навлезат в новата си собственост и да я накарат да проработи в новите условия на отказ от държавни субсидии и подръжка. Същевременно закриването на някои от изпадналите в несъстоятелност банки по съвет на Международния валутен фонд изглежда доведе до вътрешни сблъсъци в партията на финансовата олигархия, причинили оставката на кабинета Виденов в края на 1996 г., който, освен другото, подготвяше въвеждането на системата на паричен съвет (валутен борд). Така се стигна до най-голямото престъпление в българската история - изкуственото предизвикване на хиперинфлация, посредством която малцинството олигарси се сдоби със средства за развитие на корпоративните си империи, а мнозинството загуби спестяванията и дори поминъка си, след като свитото потребление разори десетки хиляди дребни търговци и производители.
Дали Жан Виденов умишлено бе издигнат за председател на БСП и за премиер на социалистическото правителство, за да може фигурата му с характерно догматично излъчване да бъде компрометирана и да се предизвика планиран хаос в страната, е въпрос, на който едва ли някога ще получим отговор. Трябва обаче да се признае, че той надмина очакванията и се оказа по-гъвкав и находчив политик, макар това да не му помогна особено много при широко организираната кампания срещу личността му. За негово съжаление, той беше предаден от своите, дори в кабинета и сред съветниците му имаше провокативно подставени лица, спомогнали за предизвикването на всеизвестните кризи - хлебна, валутна, морална (т. нар. "кърваво хоро" на най-големия празник на българското народно творчество - събора в Копривщица).
Общото направление на заговора беше финансовите средства на населението да бъдат източени към средоточни криминални и полулегални структури, от където да се разсредоточи към легалния бизнес на "почтените" организатори на схемата. Ето защо никое правителство до 1997 г. не успя да възпре мутиращите форми на измама и грабеж спрямо гражданите (финансови пирамиди, лабилни банки, предизвикани инфлационни скокове и съпровождащата ги валутна спекула и пр.). Така че, до голяма степен, Жан Виденов стана жертва на собственото си безволие да се противопостави на престъпността в собствената му партия и среда. Това, което последва неговия личен провал, представлява въобще най-големия провал в българската история, защото крахът от зимата на 1997 г. вече непосредствено застрашава оцеляването на българите като народ.
Няма съмнение, че политическите протести от декември 1996 - февруари 1997 г. бяха организирани от подмолната мрежа на бившата Държавна сигурност, успяла да повлече някои по-чувствителни групи - студенти, безработни, редовия лумпениат (поддържащ всяка опозиция), заинтересовани от реституцията и др. Разбира се, лидерите на опозиционните партии също се възползваха от разнобоя в социалистическите редици (и тук агент-провокаторите прокараха възложената им "мисия"), но те поне бяха оправдани със задължението да опонират и коригират управляващите. Все пак след споразумението от 4 февруари ОДС успя отчасти да изведе страната от страховитата катастрофа. Отчасти, защото демографската криза вече беше непреодолима и единственото, което можеше да се направи е да се ограничи сривът и разбягването на българите чрез бърз ход на реформите.
Опозиционните партии може и да имаха право да организират протестите, довели до форсиране на инфлацията, но как да се обясни организираното участие в обсадата на парламента на представителите на една обществена организация (по конституцията и тогавашния закон за политическите партии обществените организации имат възбрана за политическа дейност), на която народният присмех е лепнал прозвището МВР с едно възклицание на възмущение в заключение - О. Че как да се обясни, просто изпълняваха провокаторските си функции, без мнозинството от тях да разбираха, че са въвлечени в сценарий, облагодетелстващ някои от тези, които обсаждаха. За възнаграждение водачът им получи възможността да заграби имотите на най-голямата емигрантска организация у нас, с приходите от които да прави отчаяни опити да си откупи депутатски пост, че да получи съдебен имунитет. Каква мизерия на духа!
Предизвикването на хиперинфлацията в България потуши българското чувство за национално единство и солидарност. То съсипа "българската идея". Именно затова организаторите му трябва да бъдат разглеждани като отметници, които са се отказали от своя род, от народа си, за да ги заменят за членство в клуба на богаташите. Но освен националната измяна, те се отличават и с изключителната си политическа и икономическа некомпетентност, доколкото с действията си предизвикаха най-големия стопански и социален срив, който възпрепятства собственото им развитие, но освен това бе съпроводен от загуба на национален суверенитет (въвеждане на паричен съвет, контролиран от Международния валутен фонд) и прокарване на чуждо политическо влияние. Не случайно в събитията около вълненията от зимата на 1997 г. се мярка фигурата на един международен мегаспекулант. Говори се, че спечелил няколкостотин милиона долара. Ала колко са тези мизерни пари, пред изгодите, които получиха едрите заемополучатели (не тези, които спряха да изплащат кредитите си и послужиха за параван на същинските организатори на хиперинфлацията) от българския естаблишмънт. Може би те са си мислели, че употребяват мегаспекуланта в своята комбинация за забогатаване. Всъщност, те бяха употребени за прочистването на българската територия от българи, което ще стане пределно ясно едва след няколко десетилетия. Твърде къс е времевият хоризонт на нашенските комбинатори. Те не виждат по-далеч от баира на родното си село и от подготвителните мероприятия за извършване на сезонната (земеделска) работа, на която са привикнали.
Демографските загуби през 1997 г. бяха ужасяващи. Смъртността достигна най-високото си ниво за всички времена 121 861 умрели, като смъртта покоси вероятно преждевременно близо 4 хиляди старци (над 70-годишна възраст) в повече от предходната кризисна година и над 6 хиляди в повече в сравнение с по-нормалната 1995 г. Раждаемостта спадна до небивало равнище - 64 125 живородени деца. Особено голям бе спадът през октомври и ноември 1997 г. - девет месеца след метежния януари. Рязко нарастна емиграцията и през следващите няколко години България се изпразни от младо и работоспособно население. Геноцидът вече беше в пълен ход. Погромът над българския народ беше сполучливо осъществен. Неговият провал в недалечното бъдеще стана неминуем.
До това ни доведе продължително (близо осем десетилетия) генерираната полицейщина у нас. Вече е пределно видно, че полицейската държава неминуемо се самозадушава в клупа на страхливата подозрителност, възрастваща до хронична параноя, но по-подтискащ в нея е произволът на овластената посредственост, препречването на инициативността на способните. Българската държава от ХХ век ще остане в историята като пример за пагубната роля на масовото и безотговорно полицеизиране на обществото. Защо точно нашата държава?! С толкова надежди започнахме държавното строителство през 1878 - 79 г. И докъде го докарахме…
Според предупредителните сигнали на последните наши и чуждестранни демографски прогнози, твърде вероятно е, при запазване на настоящата тенденция на възпроизводство и миграция на населението на България, към края на ХХІ век българите в националната им държава да станат етническо малцинство, като числеността им няма да надхвърля два милиона души. Кое ще бъде мнозинството? - Ами, ромите! Тя нашата земя и без това около едно хилядолетие е била във владение на Римската империя, включая на нейния източен дял - Византия, а както знаем, Рим на латински се назовава Рома. Така че в бъдеще няма да е твърде изненадващо за картографите, ако страната ни пак се нарича Романия или по-точно Ромалия, в краен случай, за да има приемственост - Румелия. Тъжна история примесена с весели цигански напеви.
Раждаемостта след 1994 г. така и не успя да се възстанови на равнище близко до това отпреди прехода. В момента е на около 2/3 в сравнение с раждаемостта през 1990 г. През 2004 г. отново не успя да премине "психологическата" граница от 70 хиляди живородени, а през тази година ще бъде поне 2-3 хиляди бебета по-ниска, въпреки оптимистичните изказвания на историка Божидар Димитров, че срещал все повече майки с детски колички. Все пак София не е България.
Около 2020 г. българската демографска катастрофа ще е съвсем видима. Недоимъка на деца и младежи ще превърне отечеството ни в най-странната страна в света. Отраслите на индустрията свързани с младежта ще се свият. Спортните постижения рязко ще намалеят - отива си радостта на народа!!! Веселбата у нас ще попресекне, особено ще пострада шоубизнеса. Веселбата, веселбата ни откраднаха, защото поне такава имаше до 1990 г. Как да им го простиш това на малограмотните, скудоумни заговорници. Докато в Англия през ХVІІ век "овцете изядоха хората", то в България в края на ХХ век скудоумниците омахаха и хората, и овцете.
Набеждавана, донякъде основателно, като зловеща, бившата Държавна сигурност не направи необходимото, за да опровергае поне отчасти тази преценка на българите. Корумпирани специалци бяха не само съпричастни, но имаха водеща роля в криминализирането на реформата и фактически превърнаха България в зловеща държава - страна без деца или поне с деца наполовина от по-възрастните поколения. Казвайки повече Иван Костов прикри истината. Не ДПС, а ДС се оказа проклятието за България. ДПС е само клон. Върхушките и на едните, и на другите обаче забогатяха. Ала каква е ползата, ако придобиеш цялото богатство на света, а погубиш народа си (тази забележка не се отнася до ДПС)? Това е!
18. 11. 2005

Балканска конфедерация - сега?*
Антон Ж. Иванов

Напълно съзнавам, че резервите по отношение на Балканската федерация, натрупани през годините, тежат в противовес на всяка идея за обединение на балканските народи. И все пак, днес изглежда, се приближаваме до уникалната ситуация, при която е възможно консолидирането на някои от държавите в Югоизточна Европа в едно ново, междудържавно образувание, което тук условно ще се обозначава като Балканска конфедерация.
Кризата на югославската политическа система и на югославизма въобще създава перспектива за по-широко групиране в единен политически организъм на същинските балкански държави - Албания, България, Гърция, Сърбия, Хърватско и Черна гора**. Това, че в днешно време Турция и Румъния са на Балканите, е недоразумение на обстоятелствата, парадокс на реалностите, с който трябва да се съобразяваме, но не и да се обвързваме, доколкото те не са същински балкански страни, а принадлежат съответно на Предна Азия и на степния регион в Централна Европа. Към така набелязаното обединение е възможно да се включат Кипър и Словения, чиито народи са исторически и културно свързани с полуострова. Впрочем, Словения в момента е начело на конфедеративната тенденция в западната ни съседка.
Наченатите опити югославската федерация да се трансформира в конфедерация могат да послужат за основа на процеси, които да сближат балканските страни в икономическо, политическо, културно, социално, екологическо и отбранително отношение. В настоящия момент противопоставянето на антиреформаторските сили в СФРЮ срещу Албания, България и Гърция по спорните въпроси за Косово и Македония, трябва да бъде преодоляно със съвместните усилия на всички заинтересовани правителства, при което да се търси компромиса, запазващ, достойнството и достиженията на народите в региона. Мирното разрешаване на спорните моменти в междудържавните отношения е възможно само при отказ от старите подходи и съобразяване с реалностите, а това означава да се приемат съществуващите граници, но не и безусловния им диктат, разкъсващ етносите по един нерационален, затормозяващ тяхното развитие начин. Разумният изход от състоянието, в което се намира полуостровът вече повече от 75 години, е започването на разговори за снемане или по-скоро за частично отваряне на бариерите между народностите, населяващи Балканите по традиция. Решението е в конфедерирането и във взаимното признаване на правото на самоопределение, без то да поставя под въпрос съществуващите държавни структури.
Кой би се противопоставил? Ако изключим разбираемата предпазливост вътре във всяка страна поотделно и евентуалното неодобрение на свръхсилите, най-голяма съпротива трябва да се очаква от Сърбия, която сега усилено работи за териториалното си разширение чрез изтласкване от федерацията на двете северни републики н налагане на сърбизма над останалите. Търканията с Хърватско за Босна и Херцеговина, с Албания за Косово и със СР Македония за южните сръбски покрайнини ще води Сърбия към торпилиране на вероятна балканска договореност за единство, за да не може тези поотделно слаби държави да намерят застъпници или даже съюзници за техните каузи, без да съществува предлогът за намеса във вътрешните работи. В такъв случай, при твърда позиция на Белград, конфедерирането ще стане възможно само в южната част на Балканите между Албания, България, Гърция и СР Македония, ако последната постигне своята самостоятелност.
Южнобалканската формация сякаш е по-приемлива, тъй като тя не ще бъде обременена с наследството на югославизма, чиито химери е особено необходимо да бъдат разрушени в СР Македоння, тази безспорно българска държава, държана в оковите на балканския панславизъм. Такава конфедерация несъмнено би била по-компактна и целеустремена, а нейните членове биха били обвързани със собствените си малцинства, присъстващи в тях - българи и албанци в Гърция, гърци и българи в Албания, албанци във Вардарска Македония.
Свързващото звено и при двата варианта на конфедериране е Македония. Безумно е да се мисли, че България би се включила в подобни преговори, ако й се постави условието за признаване на "македонската нация". Такова предателство едва ли е вече възможно. България ще търси в конфедерирането изправяне на неправдите от 1913 г. и 1919 г. и не ще жертва националните си интереси при първото голо обещание за сътрудничество. От друга страна, ако СР Македония не излезе от СФРЮ, „южният" вариант става безсмислен, поради георграфската предопределеност и едва ли би прераснал в нещо повече от съюз между България и Гърция. Македонският въпрос и тук се явява като сърцевина на балканските взаимоотношения.
Перспективите пред Балканската конфедерация и пред България като неин член са многостранни. На първо място ще бъдат спуснати нови мостове между НАТО, Варшавския пакт и Движението на необвързаните държави, а също между ЕИО и СИВ. Конфедерацията може да стане важно звено при изграждането на Общия европейски дом и да подпомогне за сближаването на Изтока и Запада в северната полоса на Евразийския континент, а и в Северното полукълбо въобще. Разбира се, тя не бива да се превръща в пречка за Гърция при интегрирането й в Европейската общност, а по-скоро трябва да стане локомотив по пътя на другите й членове натам. Тя не бива да разкъсва и връзките на България със СССР, който засега е гарант за неприкосновеността на българските граници.
Балканите са на ръба на ислямския свят. Днес от фундаментализмът и пантюркизмът са застрашени както Албания, така и България, Гърция и Югославия. България и Гърция са в пряк досег с Турция. Мюсюлманските малцинства в източните райни на двете страни, подстрекавани отвън, създават сериозни проблеми и вече предизвикаха сближаването на позициите на двете държави по тези въпроси. С разбуждането на Албания от 30-годишната комунистическа летаргия след самоизолирането й от Източна Европа в началото на 60-те години, е възможно официално прокламираният там атеизъм да се трансформира за няколко седмици до нерегулируеми религиозни изблици, които да противопоставят християнската и мюсюлманската общности. В Косово и във Вардарска Македония, в Същинска Сърбия, в Черна Гора и особено в Босна и Херцеговина също трябва да се предполагат сблъсъци между религиозните общности на изповядващите двете световни религии. Наложително е Балканитеда бъдат предпазени от дестабилизиращите тенденции, протичащи в момента, чрез общите усилия на техните правителства и народи, за да не се потопят в братоубийствени, фанатично-религиозни граждански войни, за които бегла представа може да ни даде обстановката в Азербейджан и Армения през последните две години.
Разпадането на Югославия би довело до разруха и дезорганизация в нейния, изграждан седем десетилетия, не чак толкова лош стопански организъм. Насоката тук по-скоро би трябвало да е обратната - разширяване на икономическото сътрудничество в Югоизтока на Европа, а не издигането на нови прегради пред обмяната на стопански и културни ценности, която би спомогнала за възходящото развитие и просперирането на страните от региона.
Големият печеливш от конфедерирането ще бъде България. Българският етнос, който беше най-многобройния на полуострова през миналото столетие, ще получи своята своеобразна реабилитация и пълна еманципация едва когато българите до Охрид, Преспа и Костур свободно изявят етническата си принадлежност. Те ще намерят в свободата своята национална идентичност. Но българите в пределите на "независимата" си държава също очакват освобождение от сковаващите ги клаузи на мирните договори от 1919 и 1947 г. България вече 45 години търпи да е откъсната от Бяло море, предопределено да отваря прозорец за народа ни към света и да бъде балансиращия контрапункт на влиянието, което оказват Черно море и Дунава върху българското стопанство и политика. В разбирателство с Гърция, която в замяна ще получи излаз на р. Дунав, ние отново ще се завърнем в Средиземноморския свят, чиито деца сме от хилядолетия.
Светът бавно, но неотклонно следва космополитната идея за единство на човечеството, за разбирателство между народи и раси, за премахването на границите между хората и техните общества. Историята присъди на Балканите нелеката съдба на вечни раздори и съперничества, изпълнена с актове на мегаломания и на отчаяние пред изостаналостта. Дали културното ни издигане през последните два века ще е достатъчно да надмогнем демоните в нас. Дано и останалият свят ни разбере и подпомогне в момента на катарзис, когато искаме да се очистим от злобата и отчуждеността и да се срещнем с тези, с които живеем заедно от незапомнени времена, а още не сме разбрали, че си приличаме и че трябва да живеем заедно.
28.08.1990
*Публикувана със съществени съкращения и разместване на цели пасажи в "Македония", бр. 1/1991.
**Босна и Херцеговина трудно би станала самостоятелен политически субект, тъй като остава под зависимостта на двата обграждащи и проникващи я народи - сърби и хървати.